— Ами ако аржентинците не ти разрешат?
— Съмнявам се. Имам приятели в Буенос Айрес с отлични контакти. Ще видиш, че ще успеем. Ще ни предоставят метода си и знанията си и ще изпратят представители, които да обучат служителите.
— А ти какво ще правиш?
— Сам — нищо. Но с теб — много. Ние ще ръководим фирмата. Двамата заедно.
Изсмях се нервно, преди да отговоря. Картината, която Рамиро ми представяше, беше повече от невероятна — бедната безработна шивачка, която само преди няколко месеца възнамеряваше да учи машинопис, защото нямаше пукната пара, като по чудо бе на път да се превърне в собственичка на фирма с блестящи перспективи.
— Искаш да управлявам фирма? Та аз нищичко не разбирам, Рамиро.
— Как така не разбираш? Знаеш ли си цената? Единственият ти проблем е, че никога не си имала шанс да покажеш какво можеш. Прекарала си младостта си, затворена в коптор, където си шиела дрехи за други, без възможност да правиш нещо по-добро. Часът ти, твоят велик час, тепърва предстои.
— А какво ще кажат от „Испано-Оливети“, когато разберат, че напускаш?
Усмихна се дяволито и ме целуна по върха на носа.
— „Испано-Оливети“ да вървят по дяволите!
Беше ми все едно дали щяха да бъдат школи „Питман“, или носещ се във въздуха замък, щом идеята идваше от Рамиро; щом споделяше плановете си с трескаво въодушевление, докато държеше ръцете ми и очите му се впиваха в моите; щом ми повтаряше какви невероятни възможности имам и колко щяло да ни провърви, ако двамата заедно заложим на бъдещето. Школи „Питман“ или огънят на ада — каквото и да предложеше, беше закон за мен.
На следващия ден донесе вкъщи брошурата, която бе пленила въображението му. Цели абзаци описваха историята на фирмата. Беше учредена през 1919 г. от трима съдружници Алуа, Шмигелон и Ян. Основана върху машинописката система, създадена от англичанина Айзък Питман. Безотказен метод, взискателни преподаватели, пълна отговорност, индивидуално отношение, прекрасно бъдеще след получаването на дипломата. Снимки на усмихнати младежи, почти предвкусващи блестящото си професионално бъдеще, илюстрираха реалността на обещанията. Текстът звучеше триумфално и можеше да въодушеви и най-недоверчивия:
„Дълъг и неравен е пътят на живота. Не всички стигат до мечтания финал, където ни очакват успехът и богатството. Мнозина отпадат по пътя — непостоянните, слабохарактерните, небрежните, невежите, които се уповават единствено на късмета, забравяйки, че най-блестящите и достойни за пример успехи са били извоювани чрез учение, упоритост и воля. Всеки човек може да избере съдбата си. Избери я и ти!“.
Същия следобед отидох да видя майка си. Направи турско кафе и докато го пиехме в присъствието на незрящия ми и безмълвен дядо, споделих с нея за плана ни и й казах, че след като се установим в Африка, тя би могла да дойде при нас. Както предполагах, идеята не й хареса, нито се съгласи да ни придружи.
— Не е нужно да слушаш баща си и да вярваш на всичко, което ни каза. Това, че има неприятности във фабриката си, не значи, че нещо ни застрашава. Според мен преувеличава.
— Щом е толкова уплашен, сигурно има защо. Едва ли си въобразява…
— Страх го е, защото е свикнал да командва и никой да не му възразява. Тревожи се, че работниците започват да надигат глас и настояват за правата си. Да ти призная, непрекъснато се питам дали не беше лудост да приемаме тези пари и най-вече бижутата.
Лудост или не, но беше факт, че от този момент парите, бижутата и плановете се наместиха в живота ни и кротко, но неотменно присъстваха в мислите и разговорите ни. Както се бяхме споразумели, Рамиро се зае с формалностите, а аз просто подписвах документите, които той поставяше пред мен. След това животът ми продължи както винаги — бурен, забавен, страстен и преливаш от безразсъдна наивност.
Срещата с Гонсало Алварадо помогна да поизгладим отношенията с майка ми, но пътищата ни продължиха неизбежно в различни посоки. Долорес се издържаше с последните метри плат, донесеш от къщата на доня Мануела, като шиеше за някоя съседка, но в по голямата част от времето стоеше без работа. Докато моят свят вече беше друг — свят, в който нямаше място за кройки и хастари и в който не бе останало почти нищо от младата шивачка, която някога бях.