— Господин Да Силва явно има много контакти — продължих аз. — Сигурно е чудесно да поддържаш търговски връзки с толкова различни фирми. И най-вече с толкова чужденци. В Испания всичко е много по-скучно.
— Не съм изненадана — измърмори тя.
— Моля?
— Казвам, че не съм изненадана, като се има предвид кой управлява — процеди тя през зъби, привидно все още съсредоточена в работата си.
Радостна тръпка премина през мен — прилежната секретарка се интересуваше от политика. Добре, трябваше да опитам с това.
— Да, разбира се — отвърнах аз, докато гасях бавно цигарата си. — Какво може да се очаква от човек, който смята, че жените трябва да си стоят вкъщи, да готвят и да раждат деца.
— И който пълни затворите и не проявява никакво съчувствие към победените — добави рязко тя.
— Да, нещата май стоят така. — Разговорът напредваше в неочаквана посока, трябваше да действам изключително внимателно, за да спечеля доверието й и да я привлека на моя страна. — Познавате ли Испания, Беатриш?
Явно се изненада, че знам името й. Най-сетне благоволи да остави молива и ме погледна.
— Никога не съм била там, но знам какво става. Имам приятели, които ме държат в течение. Макар че вие едва ли знаете за какво говоря; вие принадлежите към друг свят.
Станах, приближих се и най-безцеремонно седнах накрая на бюрото й. Погледнах я отблизо, за да прозра в същността на жената, облечена в костюм от евтин плат, който сигурно й беше ушит преди години от някоя съседка срещу няколко ескудо. Зад очилата открих умни очи, а в яростната отдаденост, с която вършеше работата си — борчески дух, който ми се стори смътно познат. С Беатриш Оливейра не бяхме толкова различни. Две работещи момичета със сходен произход — бедни и отрудени. Две житейски съдби, които са тръгнали от близки точки, но в определен момент са се раздалечили. Времето бе превърнало нея в старателна служителка; мен — в илюзорна личност. Въпреки това, общото между нас беше може би много по-реално от различията. Аз бях отседнала в луксозен хотел, а тя сигурно живееше в къща с течащ покрив в някой беден квартал, но двете знаехме какво е да се бориш, за да не позволиш бедността да те следва по петите цял живот.
— Познавам много хора, Беатриш, много различни хора — казах тихо аз. — Сега общувам с богатите, защото работата ми го налага и защото някои неочаквани обстоятелства ме поставиха на тяхна страна, но знам какво е да студуваш през зимата, да ядеш фасул ден след ден и да излизаш от къщи преди изгрев, за да спечелиш мизерна надница. И ако случайно те интересува, аз също не харесвам тази Испания, която в момента градят. Сега ще приемеш ли една цигара?
Протегна ръка и мълчаливо взе цигарата. Поднесох й огън със запалката, после и аз запалих.
— Какво е положението в Португалия? — попитах я.
— Лошо — каза тя, след като изпусна дима. — Новата държава на Салазар може да не е толкова репресивна като Испания на Франко, но по отношение на авторитаризма и липсата на свободи не е кой знае колко по-различна.
— Тук поне ще запазите неутралитет във войната — казах аз, като се опитвах да я спечеля. — В Испания нещата не са толкова ясни.
— Салазар поддържа доста странен баланс, сключил е споразумения и с англичаните, и с германците. Британците винаги са били приятели на португалския народ, затова е учудващо, че проявява такава щедрост към германците, като им предоставя разрешения за износ и други привилегии.
— Е, това не е толкова странно, нали? В тези смутни времена нещата са много деликатни. Да си призная, не разбирам много от международна политика, но предполагам, че всичко е въпрос на интереси. — Подхвърлих това между другото, сякаш малко ме интересуваше: беше настъпил моментът да прекрача границата между общото и частното и трябваше да бъда предпазлива. — Същото става и в света на бизнеса, предполагам — добавих. Например онзи ден, докато бях в кабинета на господин Да Силва, вие самата съобщихте за посещението на един германец.
— Да, но това е друг въпрос. — Лицето и изразяваше неодобрение, но явно нямаше намерение да каже нищо повече.
— Онази вечер господин Да Силва ме покани на вечеря в казаното на Ещорил и се учудих колко много хора познава. Поздравяваше както англичани и американци, така и германци, и доста европейци от други страни. Досега не съм виждала човек, който с такава лекота да се разбира с всички.
Тя отново се намръщи недоволно. Въпреки това не каза нищо и аз нямах друг избор, освен да продължа да бъбря, за да поддържам разговора.