— Стана ми жал за евреите, които са били принудени да изоставят бизнеса и домовете си, за да избягат от войната.
— Дожаляло ви е за евреите от казиното в Ещорил? — попита тя с цинична усмивка. — Мен изобщо не ми е жал: живеят така, сякаш са в някаква безкрайна ваканция. На мен ми е жал за нещастниците, които са пристигнали с един жалък картонен куфар и по цял ден се редят на опашка пред консулствата и офисите на корабните компании за виза или за билет до Америка, каквито може би ниша няма да получат. Жал ми е за семействата, които спят скупчени в мръсните пансиони и се хранят в кухните за бедни, за нещастните момичета, които се предлагат по улиците в замяна на шепа ескудо, и за старците, които стоят с часове в кафенетата пред отдавна изпитото кафе, докато някой сервитьор не ги изгони — за всички тях ми е жал. А за онези, които всяка вечер пилеят богатството си в казиното, изобщо не ми е мъчно.
Това, което ми разказваше, беше наистина покъртително, но не можех да си позволя да се разсейвам: бяхме се насочили в правилната посока и аз трябваше да я следвам на всяка цена. Независимо от леките убождания на съвестта.
— Права сте, положението е много по-тежко за тези нещастни хора. Освен това за тях навярно е много болезнено да гледат как германците навсякъде се държат като у дома си.
— Сигурно…
— И най-вече е било ужасно да разберат, че страната, в която са дошли, е толкова благосклонна към Третия райх.
— Да, предполагам…
— И че дори някои португалски предприемачи разширяват бизнеса си чрез изгодни договори с нацистите…
Произнесох последната фраза с глух и дълбок глас, като се приближих към нея и сниших тон. Гледахме се втренчено, без никоя от нас да отклони погледа си.
— Коя сте вие? — попита тя накрая. Беше се дръпнала назад и се бе облегнала на стола, сякаш искаше да се отдалечи от мен. В несигурния й глас се долавяше страх. Очите й обаче не се отделиха от моите нито за секунда.
— Аз съм само една шивачка — прошепнах. — Една обикновена работеща жена като вас, която също не харесва това, което става наоколо.
Забелязах по движението на шията й, че преглъща, и тогава й зададох два въпроса. Бавно. Много бавно.
— Какво прави Да Силва с германците, Беатриш? В какво се е намесил?
Шията й отново се раздвижи, сякаш се опитваше да преглътне топка.
— Не знам нищо — успя да прошепне накрая.
В този миг откъм вратата се разнесе сприхав глас:
— Напомни ми да не стъпвам повече в гостилницата на улица „Сао Жулиао“. Забавиха се цял час, докато ни сервират, а трябва да свърша толкова неща, преди да се върне дон Мануел! А! Извинете, госпожице Агорик, не знаех, че сте тук…
— Вече си тръгвах — казах аз с престорена непринуденост, като взех чантата си. — Дойдох без предупреждение при господин Да Силва, но госпожица Оливейра ме уведоми, че е заминал. Както и да е, ще дойда друг ден.
— Забравихте цигарите си — каза зад мен Беатриш Оливейра.
Гласът й бе все така глух. Когато ми подаде табакерата, аз хванах ръката й и я стиснах силно.
— Помислете си.
Отминах асансьора и слязох по стълбите, като мислено възстановявах сцената. Може би беше безразсъдно от моя страна да се разкривам толкова прибързано, но държането на секретарката ми подсказа, че знае нещо; нещо, което не ми съобщи — по-скоро от недоверие към мен, отколкото от лоялност към шефа си. Профилите на Да Силва и секретарката му не си пасваха и аз бях сигурна, че никога няма да му разкаже за случилото се по време на това странно посещение. Докато той играеше двойната си игра, една агентка с маската на екзотична мароканка душеше около сделките му, а в персонала му се бе промъкнала бунтарка с леви убеждения.
Трябваше на всяка цена да я видя отново насаме. Нямах представа как, къде и кога.
57.
Сутринта във вторник валеше дъжд и аз продължих рутинните си занимания от последните дни — вживях се в ролята на купувач и Жуау ме закара този път до една тъкачница в околностите. Три часа по-късно отново бях в колата.
— Жуау, ако обичате, закарайте ме в Байша.
— Ако искате да видите дон Мануел, още не се е върнал.
Чудесно, казах си аз. Не възнамерявах да се видя с Да Силва, а да намеря начин да срещна отново Беатриш Оливейра.
— Няма значение. Секретарките ще ми свършат работа. Трябва ми само една справка за поръчката ми.