Надявах се, че възрастната секретарка отново е отишла да обядва, а пестеливата й колежка е на поста си, но съдбата явно бе решила да провали надеждите ми, защото заварих тъкмо обратното. Ветеранката беше на мястото си и сравняваше документи с кацнали на върха на носа й очила. От младата нямаше и следа.
— Добър ден, госпожо Сомоза. Виждам, че са ви оставили сама.
— Дон Мануел още не се е върнал, а госпожица Оливейра днес не дойде на работа. С какво мога да ви услужа, госпожице Агорик?
В устата си усетих привкуса на разочарованието, примесено с лека тревога, но го преглътнах.
— Надявам се, че е добре — казах аз, без да отговоря на въпроса й.
— Да, сигурно не е нищо сериозно. Сутринта брат й ми каза, че е неразположена и има температура, но се надявам утре сутринта да дойде на работа.
Поколебах се няколко секунди. „Бързо, Сира, мисли бързо, действай, попитай къде живее, опитай се да я намериш“, заповядах си аз.
— Ако ми дадете адреса й, бих могла да й изпратя цветя. Тя уреди всичките ми срещи с доставчици и беше много мила с мен.
Въпреки вродената си дискретност, секретарката се усмихна снизходително:
— Не се безпокойте, госпожице. Едва ли е необходимо, уверявам ви. Тук обикновено не получаваме цветя, когато отсъстваме от работа. Сигурно е простуда или някакво незначително неразположение. Ако мога да ви помогна с нещо…
— Изгубих чифт ръкавици — импровизирах аз. — Помислих, че може да съм ги забравила тук вчера.
— Не ги видях никъде сутринта, но може да са ги прибрали чистките, които идват рано. Не се безпокойте, ще попитам.
Отсъствието на Беатриш Оливейра ме потопи в настроение, което беше в унисон с времето, посрещнало ме отвън — облачно, ветровито и мрачно. Освен това прогони апетита ми, така че изпих само чаша чай, изядох една паста в близкото кафене „Никола“ и продължих с обиколките. За този следобед деловата секретарка ми беше уговорила среща с вносители на екзотични продукти от Бразилия: бе преценила, че перата на някои тропически птици биха могли да ми послужат за моите модели. И действително се оказа права. Надявах се да ми помогне със същото усърдие и за други неща.
Времето не се промени, настроението ми — също. По пътя на връщане към Ещорил направих равносметка на успехите, постигнати от момента на пристигането ми, и крайният резултат беше катастрофален. Първоначалните коментари на Жуау впоследствие се оказаха почти безполезни, бяха несъществени, повтаряни непрекъснато щрихи с уморителната словоохотливост на един отегчен старик, който отдавна беше извън истинското ежедневие на шефа си. Не беше чул и дума за частни среши с германци, за които съпругата на Хилгарт бе споменала. А единственият човек, който би могъл да ми даде информация, се изплъзваше, като се преструваше на болен. Ако към това се прибавеше мъчителната среща с Маркъс, резултатът от пътуването се очертаваше като пълен провал по всички фронтове. Не и за клиентките ми обаче, които след завръщането ми щяха да разполагат с фантастичен арсенал от тъкани и аксесоари, невъзможни да се намерят с купоните в сивата Испания. Потисната от тези мрачни перспективи, аз си поръчах лека вечеря в ресторанта на хотела и реших да се прибера в стаята си.
Както всяка вечер, дежурната камериерка беше приготвила старателно стаята за сън: пердетата бяха спуснати, лампата на нощното шкафче бе запалена, покривката — вдигната, горният чаршаф подгънат с точност до милиметри. Може би тези току-що изгладени швейцарски чаршафи от батиста бяха единственото положително нещо през деня: щяха да ми помогнат да забравя поне за няколко часа чувството за разочарование. Край на деня. Резултат — нулев.
Канех се да си лягам, когато усетих полъх на студен въздух. Приближих се боса до балкона, дръпнах пердето и видях, че е отворен. „Някой от обслужващия персонал го е забравил“, помислих си аз и го затворих. Седнах на леглото и угасих лампата нежелание да прочета дори един ред. И тогава, докато се пъхах между чаршафите, левият ми крак се докосна до нещо странно и меко. Едва се сдържах да не извикам, опитах се да достигна ключа на лампата, но неволно я блъснах на пода. Вдигнах я с несръчни ръце и отново опитах да я запаля, както беше с изкривен абажур, и когато най-после успях, отметнах рязко завивките на леглото. Какъв, по дяволите, беше този пакет, увит в черен плат, който бях докоснала с крак? Не посмях да го пипна, преди да го огледам внимателно. Приличаше на воал — черен воал, воал за църковна служба. Хванах го с два пръста и го вдигнах — платът се разгъна и отвътре падна нещо, което приличаше на щампована картичка. Вдигнах я внимателно за единия край, сякаш се боях, че ще се разпадне, ако я стисна по-силно. Доближих я до лампата и видях на нея фасадата на един храм: „Църква «Сао Домингуш», деветдневни молитви в чест на Богородицата от Фатима“. На гърба имаше бележка, написана с молив с непознат почерк: „Сряда, шест следобед. Вляво, десети ред от края“. Липсваше подпис, ала той не ми беше нужен.