— Предупредил ни е — каза тя с отново сведена глава — да не му прехвърляме обажданията на неколцината англичани, с които поддържаше добри отношения преди. А тази сутрин се срещна в склада с двама мъже, двама бивши затворници, които понякога използва за охрана; в един момент се беше замесил в някаква тъмна история. Чух само края на разговора. Заповяда им да държат под око тези англичани и ако се наложи, да ги неутрализират.
— Какво е искал да каже с „неутрализират“?
— Предполагам, да ги отстранят.
— Как?
— Досетете се.
Богомолците отново се изправиха на крака, ние също. Влях несигурния си глас в общия хор, усещайки как вените на слепоочията ми пулсират.
— Знаете ли имената на тези англичани?
— Записах ги.
Подаде ми крадешком сгънат лист, който стиснах здраво в ръка.
— Не знам нищо повече, уверявам ви.
— Изпратете човек, ако научите нещо — рекох аз, като си спомних отворената балконска врата.
— Добре. Моля ви, не казвайте на никого за мен. И не идвайте повече в службата.
Не можах да й обещая, че ще го направя, защото тя, подобно на черен гарван, отлетя внезапно. Аз останах още дълго, спотаена сред каменните колони, нестройните песни и шепота на молитвите. Когато най-сетне превъзмогнах шока си от чутото, разгънах листчето и установих, че страховете ми са били основателни. Беатриш Оливейра ми беше дала списък с пет имена. Четвъртото беше на Маркъс Логан.
58.
Както всяка вечер в този час, фоайето на хотела беше оживено и пълно с хора. Имаше чужденци, дами с перли и мъже с ленени костюми и в униформи, които разговаряха, обгърнати от аромат на качествен тютюн. Сред тях имаше и негодници. И един от тях чакаше мен. Изтръпнах от ужас, като го видях, въпреки че се престорих на радостно изненадана. Външно Мануел да Силва бе същият като в предишните дни — самоуверен с прекрасния си костюм и първите бели коси, предвещаващи зрелостта му, любезен и усмихнат. Изглеждаше същият мъж, да, но дори видът му ми вдъхна такова отвращение, че едва сдържах желанието си да се обърна и да изляза тичешком. На улицата, на плажа, на края на света. Където и да е, но далеч от него. Преди хранех единствено подозрения и все още съществуваше пролука за надеждата, че под тази привлекателна външност се крие почтен човек. Сега знаех, че за жалост, най-лошите предчувствия са се оказали верни. Предположенията на Хилгарт бяха получили потвърждение на пейката в църквата — порядъчността и лоялността не се съчетаваха с бизнеса по време на война и Да Силва се беше продал на германците. И сякаш това само по себе си не бе достатъчно, към уговорката се бе добавила една зловеща клауза: ако бившите приятели досаждаха, трябваше да бъдат отстранени. Маркъс беше сред тях и при тази мисъл сърцето ми се сви.
Исках инстинктивно да избягам, но не можах да го направя: не само защото една количка, натоварена със сандъци и куфари, беше препречила временно голямата въртяща се врата на хотела, но и поради други, много по-сериозни причини. Току-що бях научила, че след двайсет и четири часа Да Силва ще посрещне своите германски партньори. Вероятно за тази среща ме бе предупредила съпругата на Хилгарт и навярно именно на нея щяха да бъдат обсъдени всички детайли, които англичаните желаеха да узнаят. Следващата ми цел беше да го накарам да ме покани да присъствам на нея, но времето работеше против мен. Нямах друг избор, освен да се опитам да го изпреваря.
— Моите съболезнования, скъпа Арис.
В първия момент не разбрах какво има предвид. Вероятно реши, че съм твърде развълнувана, за да говоря.
— Благодаря — прошепнах веднага щом схванах за какво става дума. — Баща ми не беше християнин, но обичам да почитам паметта му с няколко минути религиозно уединение.
— В настроение ли си да изпиеш едно питие? Може би моментът не е подходящ, но ми казаха, че два пъти си идвала в кабинета ми и реших да се реванширам. Извини ме, моля те, за честите отсъствия — напоследък пътувам повече, отколкото ми се иска.
— Благодаря, едно питие ще ми се отрази добре, денят беше доста тежък. И да, минах през кабинета ти, но само за да те поздравя, всичко останало мина чудесно. — Насилих се да довърша фразата с усмивка.
Отправихме се към терасата, където бяхме първата вечер, и всичко беше както преди. Или почти. Обстановката беше същата: палмите, които се полюшваха от вятъра, океанът в далечината, сребристата луна и изстуденото до идеалната температура шампанско. Нещо обаче не беше в хармония с картината. Нещо, което не беше нито в мен, нито в обстановката. Погледнах Мануел, докато поздравяваше клиентите наоколо, и тогава осъзнах, че всъщност той не се вмества в цялата тази хармония. Не се държеше естествено. Полагаше усилия да бъде очарователен и както винаги, използваше богат запас от приятелски фрази и сърдечни жестове. Но в мига, в който човекът, към когото бяха отправени, се отдалечеше на достатъчно разстояние, лицето му придобиваше сериозно и съсредоточено изражение, което изчезваше само когато се обръщаше отново към мен.