— Значи си купила още платове…
— Както и конци, аксесоари, украшения и безброй галантерни изделия.
— Клиентките ти ще бъдат очаровани.
— Особено германките.
Жребият вече беше хвърлен. Трябваше да го накарам да реагира: това бе последен шанс да ме покани в дома си; евентуален неуспех би означавал край на мисията. Той повдигна въпросително вежда.
— Германките са по-взискателни клиентки, те ценят най-много качеството — поясних аз. — Испанките се интересуват от общия резултат, от вида на дрехата като цяло, но германките се вглеждат във всеки детайл, по-педантични са. За щастие успях да се приспособя към тях и се разбираме чудесно. Дори мисля, че притежавам специален талант, благодарение на който винаги остават доволни — казах аз, като довърших фразата със закачливо намигане.
Поднесох чашата към устните си и едва се сдържах да не я изпия на един дъх. „Хайде, Мануел, хайде — помислих си аз. — Реагирай, покани ме — мога да ти бъда полезна, мога да забавлявам дамите на гостите ти, докато вие се договаряте за вълчата пяна и търсите начин да се отървете от англичаните.“
— В Мадрид също има много германци, нали? — попита той.
Това не беше невинен въпрос за светската обстановка в съседната страна — това беше реален интерес към моите познати и връзките, които поддържах с тях. Вече бях близо до целта. Знаех какво трябва да кажа: ключови имена, важни постове, запазвайки привидно безучастния си вид.
— Много — отвърнах с нехаен тон. Облегнах се назад, отпуснах флегматично ръка, отново кръстосах крака, отпих от чашата. — Точно баронеса Щорер, съпругата на посланика, по време на последното си посещение в ателието коментираше, че Мадрид се е превърнал в идеална колония за германците. За някои наистина работим много; Елза Брукман например, за която твърдят, че е лична приятелка на Хитлер, идва два-три пъти в седмицата. А на последния прием в резиденцията на Ханс Лацар, прессекретаря…
Разказах две-три маловажни случки и споменах още няколко имена. С привидно нехайство, сякаш не им придавах особено значение. И докато говорех с престорено равнодушие, забелязах, че Да Силва попива думите ми съсредоточено, сякаш светът около него бе загубил значението си. Едва обръщаше внимание на поздравите, отправени към него от една или друга страна, чашата си стоеше на масата, а цигарата между пръстите му изгоря и заприлича на копринена буба. Докато най-после реших да отпусна хватката.
— Извинявай, Мануел. Сигурно съм ти досадила с всички тези приеми, тоалети и капризи на безгрижни жени. Разкажи ми как мина пътуването ти.
Продължихме да разговаряме още половин час, през който нито той, нито аз споменахме отново за германците. Мисълта за тях обаче сякаш остана да се носи във въздуха.
— Мисля, че е време за вечеря — каза той, като погледна часовника си. — Какво ще кажеш?
— Много съм уморена. Имаш ли нещо против да я отложим за утре?
— Утре няма да мога. — Забелязах как се поколеба няколко секунди и затаих дъх. После продължи: — Имам ангажимент.
Хайде, хайде, хайде. Трябваше съвсем леко да го побутна.
— Колко жалко, щеше да е последната ни вечер. — Разочарованието ми изглеждаше истинско, колкото бе и желанието да чуя от него това, което очаквах толкова дни. — Връщам се в Мадрид в петък, идущата седмица ще бъде много натоварена. Баронеса Петрино, съпругата на Лацар, дава прием следващия четвъртък и половин дузина мои клиентки германки искат да…
— Може би ще ти е приятно да присъстваш.
Стори ми се, че сърцето ми ще спре да бие.
— Ще бъде скромна среща на приятели. Германци и португалци. В дома ми.
59.
— Колко искате, за да ме закарате до Лисабон?