Мъжът се огледа, за да се увери, че никой не ни наблюдава. После си свали каскета и се почеса настървено по главата.
— Десет ескудо — каза той, без да маха угарката от устата си.
Подадох му банкнота от двайсет.
— Да потегляме.
Бях се опитала безуспешно да поспя — чувствата и усещанията ми се блъскаха и отскачаха безредно в ума ми. Задоволство, защото най-после задачата ми отбелязваше някакъв напредък, тревога пред това, което ме очакваше, униние от тъжната истина, която бях разкрила. И освен това, и над всичко това — страхът, че Маркъс Логан фигурира в един зловещ списък, предположението, че той самият не знае нищо, и отчаянието, че съм безсилна да го уведомя. Нямах представа къде мога да го намеря, бях го срещала само два пъти, и то на различни и отдалечени едно от друго места. Може би единствено в офиса на Да Силва можеха да ми дадат някаква информация, но не трябваше да се приближавам отново до Беатриш Оливейра, още по-малко сега, когато шефът й се бе върнал.
Един след полунощ, един и половина, два без петнайсет. Ту ми ставаше горещо, ту студено. Два, два и десет. Станах няколко пъти, отворих и затворих балконската врата, изпих чаша вода, запалих лампата, угасих я. Три без двайсет, три, три и петнайсет. И тогава внезапно ми хрумна едно решение. Или поне нещо подобно на решение.
Облякох се с най-тъмните дрехи, които намерих в гардероба: рокля от черен мохер, дълго сако в оловносив цвят и широкопола шапка, нахлупена до веждите. Накрая взех ключовете от стаята и пачка банкноти. Не се нуждаех от нищо друго, освен от късмет.
Слязох на пръсти по сервизното стълбите, всичко тънеше в тишина и мрак. Вървях, без да имам ясна представа накъде се движа, като следвах инстинкта си. Кухните, килерите, пералните, котелните помещения. Излязох на улицата през задната врата на мазето.
Не беше най-приятният избор, разбира се — току-що бях разбрала, че от тук изнасят боклука. Поне беше боклук на богаташи.
Наоколо цареше мрак, светлините на казиното блестяха на няколкостотин метра и от време на време до мен достигаха звуци, съпровождащи последните окъснели клиенти: сбогуване, приглушен смях, шум на кола. А после тишина. Седнах да чакам, с вдигнати ревери и ръце в джобовете, на бордюра на тротоара, свита до купчина каси от сода. Бях израснала в работнически квартал, знаех, че скоро ще настъпи раздвижване: мнозина ставаха призори, за да улеснят живота на тези, които можеха да си позволят лукса да спят до късно сутринта. Преди четири се появиха първите светлини в приземието на хотела, след малко излязоха двама служители. Спряха на вратата, за да запалят по цигара, като прикриваха пламъчето с шепите си, после бавно се отдалечиха. Първата кола беше някаква камионетка. Спря и от нея слязоха десетина млади жени; веднага след това потегли. Жените, все още сънени, влязоха — предположих, че са камериерките от новата смяна. Второто возило беше триколка. От нея излезе слаб и зле обръснат мъж, който започна да търси в задната част някаква стока. После го видях да влиза в кухните, носейки голям плетен кош, съдържащ нещо немного тежко, което не успях да различа заради тъмнината и разстоянието. Когато приключи, се отправи към малкото си возило и тогава го заговорих.
Опитах да изчистя с кърпичка сламките по седалката, но не успях. Миришеше на кокошки и навсякъде имаше пера, счупени черупки и курешки. Яйцата за закуска се поднасяха на гостите пържени или на очи в красиви чинии с позлатен кант. Колата, с която ги превозваха от носачките до кухните на хотела, беше доста по-неугледна. Опитах се да не мисля за меките кожени седалки на „Бентли“-то на Жуау, докато се придвижвахме с клатушкане в гракащия автомобил. Седях отдясно на разносвача на яйца, свита на тясната седалка отпред. Въпреки близкия физически контакт, не разменихме нито дума по пътя, след като му дадох адреса, на който трябваше да ме откара.
— Тук е — каза той, когато пристигнахме.
Разпознах фасадата.
— Още петдесет ескудо, ако ме вземете след два часа.
Без да каже нищо, той само докосна с ръка козирката на каскета си, за да потвърди уговорката.
Вратата беше затворена и седнах на една каменна пейка, за да изчакам нощния пазач. С ниско нахлупена шапка и вдигнати ревери на сакото, аз се заех да почистя полепналите по дрехите ми сламки и пера едно по едно, за да убия времето. За щастие не се наложи да стоя дълго: човекът, когото чаках, дойде след четвърт час, полюшвайки в ръка връзка с ключове. Повярва на историята за забравената чанта, която му разказах със заекване, и ме пусна да вляза. Потърсих номера на пощенските кутии, изкачих тичешком два етажа и почуках на вратата с бронзовото чукче, по-голямо от собствената ми ръка.