Скоро се събудиха. Първо чух уморени стъпки на човек, който влачи чифт стари чехли. Някой погледна през шпионката и аз видях едно сънено око, изпълнено с удивление. После до слуха ми достигнаха по-енергични стъпки. И гласове, ниски и развълнувани гласове. Разпознах единия от тях въпреки солидната дървена врата, която го заглушаваше. Уверих се в това, когато едно ново, будно и синьо око погледна през малкия отвор.
— Розалинда, Сира е. Моля те, отвори.
Шум от ключалка. После от втора.
Срещата ни беше изпълнена с вълнение, със сдържана радост и възбудено шепнене.
— Каква чудесна изненада! Но какво правиш тук посред нощ, скъпа? Казаха ми, че ще дойдеш в Лисабон, но че няма да мога да те видя. Как е положението в Мадрид?
И аз се радвах много, но страхът ме караше да бъда предпазлива.
— Шшшт… — изшътках, като се опитвах да я успокоя. Не ми обърна внимание и продължи въодушевено да ме приветства. Дори разбудена посред нощ, тя изглеждаше все така неустоима с копринения си халат в цвят слонова кост, обвил деликатното тяло и прозрачната кожа. Къдравата коса бе може би малко по-късо подстригана, но от устата й продължаваше да се лее познатият водопад от английски, испански и португалски думи и фрази.
Близостта й отприщи милион незададени досега въпроси. Какво бе преживяла през месеците след бягството от Испания, какви хитрини бе използвала, за да се справи, как бе приела отстраняването на Бейгбедер. В дома й цареше атмосфера на разкош и благополучие, но аз знаех, че финансовите й средства не позволяват да поддържа такова жилище. Предпочетох да не питам. Колкото и големи да са били предизвикателствата, колкото и да са били подозрителни обстоятелствата, Розалинда Фокс излъчваше същата позитивна жизненост, същото въодушевление, способно да помете всякакви прегради, да премахне всички пречки, да съживи дори мъртвец, ако тя пожелае.
Тръгнахме по дългия коридор, хванати под ръка, като шепнехме в полумрака. Стигнахме до стаята й, тя затвори след себе си и споменът за Тетуан ме връхлетя внезапно като порив на африкански вятър. Берберският килим, мавританският фенер, картините. Разпознах един акварел на Бертучи: варосаните стени на Арабския квартал, жените от Риф, продаващи портокали, натоварено със стока муле, хиджаби и джелаби, а в дъното — минарето на джамия, открояващо се на мароканското небе. Отвърнах поглед — не беше време за носталгия.
— Трябва да открия Маркъс Логан.
— Виж ти какво съвпадение. Преди няколко дни ме посети, разпитваше за теб.
— Ти какво му каза? — попитах разтревожено.
— Само истината — каза тя, като вдигна дясната си ръка, сякаш полагаше клетва, — че за последен път съм те видяла миналата година в Танжер.
— Знаеш ли къде мога да го намеря?
— Не. Каза, че отново ще мине през „Ел Галго“, нищо повече.
— Какво е „Ел Галго“?
— Моят клуб — рече тя с намигване, докато се наместваше в леглото. — Фантастичен бизнес, който започнахме с един приятел. Парите направо текат — добави със смях. — Но ще ти разкажа за това друг път, сега да обсъдим по-спешни въпроси. Не знам къде можеш да намериш Маркъс, скъпа. Не знам къде живее, нито имам номера на телефона му. Но ела, седни до мен и ми разкажи всичко, може да измислим нещо.
Какво облекчение бе да открия отново предишната Розалинда. Екстравагантна и непредвидима, но също така делова, бърза и решителна дори посред нощ. След като се съвзе от първоначалното учудване и след като разбра, че посещението ми има конкретна цел, не губи време да ме разпитва за дреболии, не поиска да й разкажа за живота си в Мадрид, нито за работата към Секретната разузнавателна служба, към която тя сама ме тласна. Веднага си даде сметка, че нещо трябва да се реши спешно, и беше готова да ми помогне.
Разказах й накратко историята за Да Силва и ролята на Маркъс в нея. Двете се бяхме разположили в голямото й легло, осветени единствено от слабата светлина на една лампа с копринен абажур. Макар да съзнавах, че нарушавам изричните заповеди на Хилгарт да не влизам във връзка с Розалинда в никакъв случай, аз я запознах с подробностите на мисията ми: вярвах й сляпо, а и можех да се обърна единствено към нея. Освен това в известен смисъл ме бяха предизвикали да я потърся — бяха ме изпратили в Португалия без никаква защита, без никаква опора, така че нямах друг избор.