— Виждам Маркъс много рядко. Понякога минава през клуба, веднъж се срещнахме в ресторанта на хотел „Авиш“, а две вечери също като теб, го видях в казиното на Ещорил. Все така очарователен е, но има нещо неясно около работата му — така и не ми каза с какво се занимава, но се съмнявам, че е журналистика. Всеки път, когато се срещнем, си говорим около две минути и се разделяме сърдечно с обещанието да се виждаме по-често, но не го правим. Нямам представа в какво се е замесил, скъпа. Не знам дали дейността му е истинска, или прикрива нещо. Дори не знам дали живее постоянно в Лисабон, или идва и се връща в Лондон или другаде. Дай ми два дни и ще се опитам да проверя.
— Мисля, че няма време. Да Силва вече даде указания да го отстранят, за да разчисти пътя на германците. Трябва да го предупредя колкото е възможно по-скоро.
— Внимавай, Сира. Може би той самият е замесен в нещо съмнително, за което не знаеш. Не са ти казали какъв бизнес го свързва с Да Силва. Освен това мина много време, откакто беше в Мароко. Не знаем нищо за живота му, след като си замина. А дори и тогава не узнахме кой знае колко.
— Но успя да доведе майка ми…
— Беше обикновен посредник, освен това не го направи даром. Спомни си, че не беше безкористна услуга.
— Но знаехме, че е журналист…
— Така предполагахме, но всъщност никога не видяхме публикувано прословутото му интервю с Хуан Луис, което уж беше поводът да дойде в Тетуан.
— Може би…
— Нито репортажа за Испанско Мароко, заради който остана там толкова седмици.
Можех да открия хиляди причини, които да обяснят всичко, но нямах време за това. Африка беше минало, Португалия — настояще. А опасността — тук и сега.
— Трябва да ми помогнеш да го намеря — настоях аз, пренебрегвайки опасенията й. — Да Силва вече предупреди хората си, трябва поне да уведомим Маркъс. После той сам ще реши какво да предприеме.
— Разбира се, че ще се опитам да го намеря, скъпа, бъди спокойна. Само че искам да действаш предпазливо и да имаш предвид, че всички сме се променили. Никой не е такъв, какъвто някога е бил. В Тетуан преди няколко години ти беше млада шивачка, а аз — щастлива любовница на един мъж с власт: виж сега в какво сме се превърнали, виж докъде сме стигнали и при какви обстоятелства се виждаме. Маркъс сигурно също се е променил — такива са законите на живота, още повече във времена като днешните. И преди не знаехме кой знае какво за Маркъс, днес ще знаем още по-малко.
— Сега се занимава с бизнес. Каза ми го самият Да Силва.
— Не бъди наивна, Сира. Думата „бизнес“ в наши дни е като голям черен чадър, под който може да се крие какво ли не.
— Значи ми казваш, че не трябва да му помогна? — попитах, като се опитвах да скрия объркването си.
— Не. Просто те съветвам да внимаваш много и да не рискуваш повече от необходимото, защото дори не знаеш със сигурност кой е и в какво е замесен мъжът, когото се опитваш да предпазиш. Животът е изпълнен с превратности, нали? — продължи тя с усмивка, докато отмяташе от лицето си вечната руса къдрица. — Той беше луд по теб в Тетуан, а ти не посмя да направиш решителната крачка, въпреки че двамата се привличахте много. А сега, след толкова време, рискуваш да те разкрият, да провалиш мисията си и кой знае още колко неща, за да го предпазиш, при това в страна, в която си сама и не познаваш почти никого. Още не разбирам защо се отказа да започнеш нещо сериозно с Маркъс, но сигурно е оставил дълбока следа в теб, щом се излагаш на такава опасност заради него.
— Сто пъти съм ти обяснявала. Не желаех нова връзка, защото историята с Рамиро още не беше отшумяла, защото раните още бяха пресни.
— Но беше минало време…
— Не и достатъчно. Боях се, че отново ще страдам, Розалинда, толкова ме беше страх… Това, което ми се случи с Рамиро, беше толкова болезнено, толкова нараняващо, толкова, толкова ужасно… Знаех, че рано или късно Маркъс също ще си тръгне, не исках да преживявам това отново.
— Но той никога нямаше да те изостави по този начин. Все някога щеше да се върне, може би щеше да заминеш с него…
— Не. Тетуан не беше за него онова, което беше за мен: майка ми скоро щеше да пристигне, имаше две обвинения срещу мен, Испания беше във война. Още бях объркана, наранена и разстроена от предишната си връзка, притеснявах се за майка си и си изграждах фалшива самоличност, за да спечеля клиентки в една чужда страна. Вярно е, издигнах стена, за да не се влюбя до полуда в Маркъс. И въпреки това, той успя да премине през нея. Промъкна се между процепите и ме достигна. Не съм обичала никого оттогава, нито съм се чувствала привлечена от някой мъж. Споменът за него ми помогна да стана силна и да се справя със самотата, а повярвай ми, Розалинда, наистина бях много самотна през всичкото това време. И когато мислех, че повече няма да го видя, съдбата го постави на пътя ми в най-неподходящия момент. Нямам намерение да се връщам при него, нито да хвърлям мост към миналото, за да си върна изгубеното, знам, че това е невъзможно в този безумен свят, в който живеем. Но ако мога да спася живота му, трябва да го направя.