Сигурно забеляза, че гласът ми трепери, защото хвана ръката ми и я стисна силно.
— Добре, нека се съсредоточим върху настоящето — каза решително тя. — На сутринта ще задвижа контактите си. Ако още е в Лисабон, ще успея да го открия.
— Аз не мога да се видя с него, не искам и ти да го правиш. Използвай посредник, някой, който да му предаде информацията, без той да разбере, че идва от теб. Единствено трябва да знае, че Да Силва не само че не иска да го вижда, но освен това е дал заповед да го отстранят, ако започне да досажда. Ще информирам Хилгарт за останалите имена веднага щом пристигна в Мадрид. Или не — поправих се аз. — По-добре да дадат на Маркъс всички имена, запиши ги, знам ги наизуст. Нека той им съобщи, вероятно познава всички.
Внезапно усетих огромна умора, почти толкова огромна, колкото тревогата, която не ме бе напуснала, откакто Беатриш Оливейра ми бе връчила зловещия списък в църквата „Сао Домингуш“. Денят беше ужасен: службата в църквата и случилото се там, после срещата с Да Силва и изтощителното усилие, което положих, за да ме покани в дома си; будуването в продължение на часове, чакането в тъмнината до боклуците на хотела, неудобното пътуване до Лисабон, притисната до тялото на смрадливия разносвач на яйца. Погледнах часовника. Оставаше половин час, докато ме вземе с колата си. Да затворя очи и да се сгуша в разхвърляното легло на Розалинда — това бе огромно изкушение, но сега не можех да мисля за спане. Преди това трябваше да се осведомя за живота на приятелката си, макар и накратко — кой знае дали това нямаше да е последната ни среща.
— Сега ти ми разкажи набързо какво се случи, след като напусна Испания, как потръгна животът ти? Не искам да си отида, без да узная нищо за теб.
— В началото ми беше трудно: бях сама, без пари и се тревожех за несигурното положение на Хуан Луис в Мадрид. Но не можех да седна и да оплаквам изгубеното — трябваше да си изкарвам прехраната. Понякога беше дори забавно, преживях някои епизоди, достойни за комедия: имаше двама грохнали милионери, които ми предложиха брак, омаях дори един висш нацистки офицер, който ме увери, че е готов да дезертира, ако се съглася да избягам с него в Рио де Жанейро. Понякога беше забавно; друг път не толкова. Срещнах бивши ухажори, които се престориха, че не ме познават, и стари приятели, които ми обърнаха гръб. Хора, на които някога съм помагала, внезапно бяха сполетени от амнезия, други се престориха, че са в окаяно положение, за да не им поискам заем. Но най-лошото не беше това — най-непоносимо за мен бе прекъсването на всякаква връзка с Хуан Луис. Първо прекратихме телефонните обаждания, след като той откри, че ни подслушват, после се отказахме от писмата. А след това го уволниха и арестуваха. Последните писма от него са отдавна — същите, които той ти е връчил, а ти си дала на Хилгарт. А после — край.
— Как е той сега?
— Относително добре. Изпратиха го в Ронда и слава богу, защото в началото помисли, че ще се отърват от него, като го обвинят в държавна измяна. Но в крайна сметка не го предадоха на военния трибунал — по-скоро от интерес, отколкото от съжаление: ликвидирането на министър, назначен година по-рано, би се приело крайно негативно от испанския народ и от международната общност.
— Още ли е в Ронда?
— Да, но сега е само под домашен арест. Живее в хотел и изглежда, вече разполага с известна свобода на движение. Отново го въодушевяват разни проекти, знаеш колко е енергичен и деен, винаги трябва да върши нещо интересно, да измисля и да крои планове. Надявам се да дойде скоро в Лисабон, а после we’ll see. Ще видим — завърши тя с меланхолична усмивка.
Не посмях да попитам какви са тези нови проекти след изпадането му в немилост. Бившият министър, приятел на англичаните, вече не играеше почти никаква роля в тази толкова благосклонна към Оста Нова Испания; нещата би трябвало коренно да се променят, за да може пак да се изкачи на върха.