Погледнах отново часовника, оставаха ми само десет минути.
— Разкажи ми още за себе си, как се справяш?
— Запознах се с Димитри, руснак белогвардеец, избягал в Париж след болшевишката революция. Сприятелихме се и го убедих да ме направи съдружник в клуба, който смяташе да открие. Той трябваше да осигури парите, аз — декорацията и контактите. „Ел Галго“ започна да жъне успехи още от самото начало, така че скоро след като открихме клуба, започнах да търся жилище, за да се изместя от стаичката, в която ме бяха приютили едни приятели поляци. Тогава намерих този апартамент — ако жилище с двайсет и четири стаи може да се нарече апартамент.
— Двайсет и четири стаи? Страхотно!
— Не чак толкова, всъщност го направих с намерение да извлека полза от него. В Лисабон е пълно с бежанци с ограничени средства, които не могат да си позволят дълъг престой в някой голям хотел.
— Само не казвай, че си открила тук пансион.
— Нещо такова. Изискани наематели, светски хора, чиято рафинираност не им пречи да са на ръба на пропастта. Споделям с тях дома си, а те с мен — парите си, според своите възможности. Няма цена: някои са заемали стая в продължение на два месеца, без да ми платят нито едно ескудо, а други за една седмица престой са ми подарявали гривна rivière с диаманти или брошка от Лапик. Не искам нищо от никого — всеки дава каквото може. Времената са трудни, скъпа. Трябва да се оцелява.
Наистина трябваше да се оцелява. А за мен оцеляването в момента изискваше да се кача отново в една воняща на кокошки триколка и да се върна в стаята си в хотел „Ду Парке“ преди съмване. С удоволствие бих продължила да си говоря с Розалинда още дълго, изтегната безгрижно в голямото й легло; после щяхме да натиснем звънеца и да ни донесат закуската. Беше време обаче да си тръгна, да се върна към реалността, колкото и мрачна да беше тя. Розалинда ме изпрати до вратата; преди да я отвори, ме притисна до крехкото си тяло и прошепна един съвет в ухото ми:
— Почти не познавам Мануел да Силва, но славата му се носи в Лисабон. Той е едър предприемач — очарователен и прелъстителен, но твърд като камък, безмилостен с противниците си и способен да продаде душата си за изгодна сделка. Внимавай много, защото си играеш с огъня. Той е изключително опасен човек.
60.
Чисти кърпи обяви един глас от другата страна на вратата на банята.
— Благодаря, оставете ги на леглото — извиках аз.
Не бях поръчвала хавлиени кърпи и бе необичайно, че ги сменят в този час на деня, но предположих, че става дума за несъгласуваност в действията на персонала.
Нанесох туша върху миглите си пред огледалото. С това приключих с гримирането — оставаше само да се облека, а разполагах с почти цял час, докато Жуау дойде да ме вземе. Бях по хавлия. Започнах да се приготвям отрано, за да запълня времето и да спра да си представям ужасяващи финали на кратката си кариера, но въпреки това имах предостатъчно време. Излязох от банята и докато завързвах колана, се поколебах какво да правя. Да изчакам още малко, преди да се облека. А може би трябваше поне да си обуя чорапите. Или не, вероятно по-добре щеше да бъде… Тогава го видях и забравих за чорапите, както и за всичко на света.
— Какво правиш тук, Маркъс? — прошепнах аз, невярваща на очите си. Някой го беше пуснал, явно той бе донесъл кърпите. А може би не — огледах стаята и не видях никакви кърпи.
Не отговори на въпроса ми. Не ме поздрави, нито си направи труда да се извини, че е нахълтал в стаята ми по този начин.
— Престани да се виждаш с Мануел да Силва, Сира. Стой далеч от него. Дойдох да ти кажа само това.
Изрече го с тон, нетърпящ възражение. Стоеше прав, опрял лявата си ръка върху облегалката на креслото в ъгъла. С бяла риза и сив костюм, нито напрегнат, нито отпуснат — просто сдържан. Сякаш беше поел някакво задължение и бе твърдо решен да го изпълни.
Не успях да му отговоря — стоях като онемяла.
— Не знам каква е връзката ти с него — продължи той, — но още имаш време да се отдръпнеш. Махни се от тук, върни се в Мароко…
— Сега живея в Мадрид — успях най-сетне да проговоря. Стоях върху килима, неподвижна, боса, без да знам какво да правя. Припомних си какво ми каза Розалинда същата сутрин: трябваше да внимавам с Маркъс, не знаех в какви среди се движи, нито в какви сделки е замесен. Побиха ме тръпки. Не знаех това, а може би и никога не съм го знаела. Изчаках да продължи да говори, за да преценя доколко мога да бъда откровена и доколко се налага да съм предпазлива; до каква степен би трябвало да се държа като онази Сира, която той познава, и докога да играя ролята на сдържаната Арис Агорик.