Той се отдели от креслото и пристъпи към мен. Лицето му не се беше променило, очите също. Гъвкавото тяло, косата, цветът на кожата, линията на челюстта. Раменете, ръцете, на които се бях опирала толкова пъти, дланите, които бяха държали пръстите ми, гласът. Всичко изведнъж ми се стори толкова познато, толкова близко. И същевременно толкова далечно.
— Тогава замини колкото се може по-скоро, не се виждай отново с него — настоя той. — Този човек не те заслужава. Нямам представа защо си променила името си, нито защо си дошла в Лисабон, нито какво точно те е сближило с него. Не знам дали връзката ви е възникнала естествено, или някой те е забъркал в тази история, но те уверявам…
— Между нас няма нищо сериозно. Дойдох в Португалия да купя стоки за ателието си. Един познат в Мадрид ме свърза с него и се видяхме няколко пъти. Той е просто приятел.
— Не, Сира, не се заблуждавай — прекъсна ме рязко той. — Мануел да Силва няма приятели, има познати и ласкатели, както и професионални контакти, това е всичко. А напоследък тези контакти не са особено препоръчителни. Забърква се в съмнителни сделки: с всеки изминал ден се чуват нови неща и ти би трябвало да стоиш настрана от това. Този мъж не е за теб.
— Тогава не е и за теб. Но вие се държахте като добри приятели онази вечер в казиното…
— Поддържаме чисто делови връзки. Или по-скоро поддържахме. Според последните сведения, той вече не иска и да чуе за мен. Нито за мен, нито за който и да било друг англичанин.
Въздъхнах с облекчение: от думите му заключих, че Розалинда бе успяла да го открие и да предаде чрез посредник съобщението ми. Стояхме все така прави, лице в лице, но бяхме скъсили неусетно разстоянието помежду ни. Той направи една крачка напред, аз направих следващата. Още една той, още една аз. В началото на разговора двамата стояхме в различни краища на стаята, подозрителни и настръхнали като борци, дебнещи реакцията на противника. В последните минути се бяхме приближили един към друг, може би несъзнателно, докато се озовахме в средата на стаята, между краката на леглото и писалището. Само още една крачка и можехме да докоснем ръце.
— Бъди спокоен, умея да се пазя. В бележката, която ми даде в казиното, ме питаше какво е станало със Сира от Тетуан. Вече виждаш — станала е по-силна. Както и по-недоверчива и подозрителна. Сега нека те попитам същото, Маркъс Логан: какво стана с журналиста, който пристигна целият изранен, в Африка, за да вземе от висшия комисар интервю, което никога…
Не успях да довърша изречението, прекъсна ме някакво потропване по вратата. Някой чукаше отвън. Неочаквано и настойчиво. Хванах го инстинктивно за ръката.
— Попитай кой е — прошепна той.
— Гамбоа е, помощникът на господин Да Силва. Нося ви нещо от него — обяви гласът от коридора.
С три предпазливи крачки Маркъс се скри в банята. Аз се приближих бавно до вратата, хванах дръжката и си поех въздух няколко пъти. После отворих, като си придадох естествен вид, и пред себе си видях Гамбоа да държи нещо леко и красиво, увито в няколко слоя копринена хартия. Протегнах ръце, за да взема това, което още не знаех какво е, но той не ми го даде.
— По-добре аз да ги оставя на някоя равна повърхност, много са нежни. Орхидеи са — обясни ми.
Поколебах се няколко секунди. Макар че Маркъс се бе скрил в банята, беше истинско безразсъдство да позволя на този мъж да влезе в стаята, но от друга страна, ако откажех да го пусна, щеше да изглежда така, сякаш криех нещо. А в този момент най-малко исках да събуждам подозрения.
— Заповядайте — съгласих се накрая. — Оставете ги върху писалището, ако обичате.
И тогава я видях. И пожелах земята да се отвори под краката ми и да пропадна в нея. Да ме погълне и да изчезна завинаги. Така нямаше да се налага да се изправя лице в лице с последствията от това, което току-що бях видяла. В средата на тясната маса, между телефона и лампата със златист абажур, имаше нещо неуместно. Нещо крайно неуместно, което никой не биваше да вижда там. Още по-малко довереният служител на Да Силва.
Поправих се веднага щом го забелязах.
— Или не, по-добре ги поставете тук, върху пейката до леглото.
Той се подчини безмълвно, но разбрах, че също я бе забелязал. А и как иначе. Върху полираното дърво на писалището имаше нещо толкова несвойствено за стая, заета от сама жена, че нямаше как да не привлече вниманието му — шапката на Маркъс.