Той излезе от скривалището си веднага щом чу, че вратата се затваря.
— Върви си, Маркъс. Върви си, моля те — настоях аз, докато се опитвах да пресметна колко време ще е нужно на Гамбоа да съобщи на шефа си за това, което току-що бе видял. Дори да си беше дал сметка за бедствието, което шапката му можеше да причини, Маркъс не каза нищо. — Престани да се тревожиш за мен, утре вечер се връщам в Мадрид. Днес ми е последният ден, така че…
— Наистина ли си заминаваш утре? — попита той, като ме хвана за раменете. Въпреки тревогата и страха, по тялото ми премина тръпка, която отдавна не бях усещала.
— Да, утре вечер с „Лузитания Експрес“.
— И няма да се връщаш в Португалия?
— Не, засега нямам такова намерение.
— А в Мароко?
— Също. Ще остана в Мадрид, там са ателието и животът ми.
Замълчахме за няколко секунди. Вероятно двамата мислехме за едно и също: колко жалко, че съдбите ни се срещнаха отново в толкова смутно време, колко тъжно, че трябва да се лъжем така.
— Пази се много.
Кимнах. Тогава той вдигна ръка и погали бавно с пръст бузата ми.
— Жалко, че не се сближихме повече в Тетуан, нали?
Надигнах се на пръсти и го целунах за сбогом. Когато усетих мириса му, а той усети моя, когато кожата ми докосна неговата кожа, аз доближих устни до ухото му и прошепнах:
— Много жалко.
Излезе безшумно, а аз останах в компанията на най-красивите орхидеи, каквито някога бях виждала и каквито никога повече нямаше да видя, едва сдържайки желанието си да изтичам след него и да го прегърна, докато се опитвах да преценя последиците от подобно безразсъдство.
61.
Когато наближихме, установих, че отстрани вече има няколко коли, паркирани една до друга. Големи, лъскави, тъмни. Внушителни.
Вилата на Да Силва се намираше извън града, сравнително близо до Ещорил, но бе достатъчно отдалечена, за да не мога да се върна сама. Запомних някои табели: Гиншу, Малвейра, Колареш, Сингра. Въпреки това, нямах никаква представа къде сме.
Жуау спря бавно колата и колелата изскърцаха върху чакъла. Изчаках да ми отворят вратата. Спуснах бавно единия крак, после другия. Чак тогава видях протегнатата към мен ръка.
— Добре дошла в Кинта да Фонте, Арис.
Излязох бавно. Златистото ламе очертаваше извивките на тялото ми, в косата си бях закичила една от трите орхидеи, които той ми беше изпратил по Гамбоа. Потърсих бързо с очи Гамбоа, докато слизах, но не беше там.
Нощният въздух ухаеше на портокали и кипариси, светлините от фенерите на фасадата обливаха каменните стени на огромната къща. Докато изкачвах стълбите към верандата под ръка с Мануел, забелязах монументален герб над входната врата.
— Емблемата на семейство Да Коща, предполагам.
Много добре знаех, че дядото кръчмар не би могъл и да сънува за родов герб, но той едва ли долови иронията.
Гостите чакаха в просторен салон с тежки мебели и голяма незапалена камина в единия край. Цветята, разпръснати из помещението, не успяваха да смекчат неуютната обстановка. Неловкото мълчание, което обгръщаше присъстващите, също не допринасяше за затопляне на атмосферата. Преброих ги бързо. Двама, четирима, шестима, десет. Десет души, пет двойки. И Да Силва. И аз. Общо дванайсет. Сякаш прочел мислите ми, Мануел съобщи:
— Липсва още един гост, германец, който скоро ще дойде. Ела да те представя, Арис.
За момента съотношението беше почти равностойно: три двойки португалци и две двойки германци, плюе този, когото очакваха. Симетрията обаче свършваше дотук, защото всичко останало беше в странно несъответствие. Германците бяха облечени с тъмни дрехи — строги, дискретни, в тон с мястото и събитието. Съпругите им не бяха ослепително елегантни, но носеха тоалетите си със самочувствие и излъчваха самоувереност. Португалците бяха от друго тесто — и мъжете, и жените. Мъжете бяха облечени в костюми от хубави платове, но качеството се губеше върху тромавите им тела; всички имаха телосложението на селски мъже с къси крака, дебели вратове и широки длани с изпочупени нокти и мазоли. Тримата се фукаха с нови-новенички автоматични писалки в горния джоб на сакото си, а когато се усмихнеха, в устите им проблясваха златни коронки. Жените им, непохватни като тях, се опитваха да пазят равновесие върху лъскавите обувки с високи токчета, в които бяха напъхали отеклите си крака; едната носеше зле поставена шапка; другата беше загърнала раменете си с дълга кожена наметка, която постоянно се свличаше на земята. Третата бършеше устата си с опакото на ръката всеки път, когато си вземаше мезе.