Преди да пристигна, смятах, че Мануел ме е поканил на приема си, за да блесне пред гостите си, да се поперчи с мен като с екзотична вещ, която засилва реномето му на страхотен мачо. Вероятно се очакваше да забавлявам гостенките му с разговори за мода и историйки за висшите германски служители в Испания, както и с други подобни баналности. Но когато видях обстановката, разбрах, че съм се заблуждавала. Макар че ме бе приел като гостенка, Да Силва ме беше завел там не като фигурантка; всъщност той очакваше да споделя ролята му на церемониалмайстор и да му помогна да се справи с тази странна фауна. Аз щях да служа за връзка между германките и португалките; щях да прехвърля моста, без който дамите от двете групи щяха да си разменят единствено погледи през цялата вечер. И ако смяташе да обсъжда важни въпроси, последното, от което се нуждаеше в момента, бяха няколко отегчени и намръщени жени, чакащи с нетърпение мъжете им да ги отведат от там. Ето за това бях тук — да му помогна. Аз го бях предизвикала миналия ден и той бе приел предизвикателството — и двамата печелехме по нещо.
„Добре. Мануел, ще ти дам каквото искаш — казах си аз. Надявам се и ти да направиш същото за мен след това.“ И за да може всичко да протече според очакванията му, потиснах страховете си и надянах на лицето си най-очарователната маска на фалшивата ми самоличност. Прикрих се зад нея, пуснах в ход предполагаемия си чар и преливах от любезност, като я разпределях равномерно между двете националности. Похвалих шапката и кожената наметка на жените от Бейра, пуснах две шеги, които разсмяха всички, позволих на един португалец да докосне задника ми и похвалих добродетелите на германския народ. Най-безсрамно.
Докато на вратата не се появи един черен облак.
— Извинете, приятели — каза Да Силва. — Искам да ви представя Йоханес Бернхарт.
Беше остарял, надебелял и оплешивял, но без съмнение беше същият Бернхарт, когото познавах от Тетуан. Същият Бернхарт, който се разхождаше често по улица „Генералисимус“ под ръка с една жена, която в момента не беше с него. Същият, който договори инсталирането на германски антени на мароканска територия със Серано Сунер и се споразумя с него да държат Бейгбедер настрана от преговорите. Същият, който никога не разбра, че ги бях подслушала, легнала на пода, скрита зад един диван.
— Извинявам се за закъснението. Автомобилът се развали и се наложи да направим дълъг престой в Елваш.
Опитах се да прикрия смущението си, като взех чашата, която един сервитьор ми предложи, и в същото време мислех трескаво: кога за последен път се бяхме срещали, колко пъти се бях разминавала с него по улицата, за колко време се видяхме онази нощ във Висшия комисариат. Когато Хилгарт ме уведоми, че Бернхарт се намира на полуострова и ръководи корпорацията, управляваща икономическите интереси на нацистите в Испания, аз му казах, че няма вероятност да ме разпознае, ако някога се срещнем. Сега обаче не бях толкова сигурна.
Започнаха представянията. Докато мъжете разговаряха, аз останах с гръб към тях, като привидно се стараех да развличам дамите. Новата тема на разговора ни беше орхидеята в косата ми и докато накланях и въртях глава, за да могат всички да й се възхитят, наострих слух, за да доловя откъслеци от някаква информация. Отбелязах си отново имената, за да ги запомня по-добре: Вайс и Волтерс бяха германците, които наскоро пристигналият от Испания Бернхарт не познаваше. Алмейда, Родригеш и Рибейро португалците. Португалци от Бейра, планинци. Собственици на мини или по-скоро дребни собственици на неплодородни земи, в които Божието провидение беше поставило мини. Какви мини? Още не знаех дори сега нямах представа каква е тази прословута вълчи пяна, която Беатриш Оливейра беше споменала в църквата. И тогава най-после чух думата — волфрам.
Бързо изрових от паметта си сведенията, които Хилгарт ми бе предоставил в Танжер — това беше минерал, употребяван за производството на снаряди. Редом с този спомен се появи и друг: Бернхарт участваше в закупуването му в големи количества. Хилгарт ми беше споменал за интереса му към находища в Галисия и Естремадура; вероятно по онова време още не е могъл да предвиди, че той ще пусне пипала чак до Португалия и ще преговаря с един предприемач изменник, решил да прекрати доставките си за англичаните в полза на враговете им. Краката ми се разтрепериха и аз потърсих спасение в глътка шампанско. Мануел да Силва не се занимаваше с покупко-продажба на коприна, дървесина или друг безобиден колониален продукт, а с нещо много по-опасно: предметът на новия му бизнес беше един метал, с който германците щяха да усъвършенстват оръжията си и да ги направят много по-ефикасни.