Гостенките ме изтръгнаха от мислите, молеха ме да им обърна внимание. Искаха да знаят откъде е прекрасното цвете, закичено зад лявото ми ухо, да потвърдя, че наистина е естествено, да разберат как се отглежда — безброй въпроси, които изобщо не ме интересуваха, но не можех да не отговоря. Беше тропическо цвете; разбира се, наистина е естествено; не, нямах представа дали Бейра е подходящо място за отглеждането на орхидеи.
— Дами, позволете да ви представя последния ни гост — прекъсна ни отново Мануел.
Затаих дъх, докато дойде и моят ред. Последната.
— А това е моята скъпа приятелка госпожица Арис Агорик.
Вгледа се в мен, без да мигне. Една секунда. Две. Три.
— Познаваме ли се?
„Усмихни се, Сира, усмихни се“, казах си аз.
— Не, мисля, че не — отвърнах и му протегнах морно ръка.
— Освен ако не сте се срещали някъде в Мадрид — подхвърли Мануел. За щастие явно не познаваше достатъчно добре Бернхарт, иначе щеше да знае, че в миналото си е живял в Мароко.
— Може би в „Ембаси“? — предположих аз.
— Не, не. Напоследък ходя рядко в Мадрид. Пътувам много, а жена ми обича морето, затова живеем в Дения, близо до Валенсия. Лицето ви обаче наистина ми се струва познато отнякъде, но…
Спаси ме икономът. „Дами, господа, вечерята е сервирана.“ Тъй като липсваше домакиня, Да Силва пренебрегна протокола и ме настани в единия край на масата. Той седна на другия. Опитах се да скрия тревогата си, като насочих вниманието си към гостите, но бях толкова неспокойна, че не хапнах почти нищо. Тревогата, която предизвика у мен посещението на Гамбоа в стаята ми, се усили от неочакваната поява на Бернхарт и от потвърждението за мръсните сделки, в които Да Силва се бе забъркал. И за капак на всичко, трябваше да се преструвам и да играя ролята на домакиня.
Супата бе поднесена в сребърен супник, виното в кристални гарафи, а морските дарове — в огромни, препълнени подноси. Положих свръхусилия, за да бъда внимателна с всички. Посочих скришом на португалците какви прибори да използват за всяко ястие и размених няколко фрази с германките: да, разбира се, че познавах баронеса Щорер; да, Глория фон Фюрстенберг също; разбира се, разбира се, знаех, че Хорхер скоро ще открие заведението си в Мадрид. Вечерята премина без инциденти и за щастие Бернхарт не ми обърна повече внимание.
— Е, дами, а сега, ако нямате нищо против, ние с господата ще се оттеглим да поговорим — обяви Мануел след десерта.
Сдържах яда си, като замачках покривката с ръце. Не може да бъде, не можеше да ми причини това. Вече бях изпълнила моята част; сега беше мой ред да получавам. Бях обсипала с внимание всички, бях се държала като образцова домакиня и трябваше да бъда възнаградена. Не можех да позволя да ми се изплъзнат точно в момента, когато щяха да обсъждат това, което най-много ме интересуваше. За щастие виното, поднасяно в обилни количества заедно с ястията, беше помогнало на гостите да се отпуснат. Особено на португалците.
— Не, човече, не. Да Силва, за бога! — извика единият от тях, като го потупа здравата по гърба. — Не бъдете толкова старомоден, приятелю! В съвременния свят мъжете и жените ходят заедно навсякъде!
Мануел се поколеба за миг; явно предпочиташе да проведе останалата част от разговора насаме, но хората от Бейра не му дадоха възможност: станаха шумно от масата и се отправиха отново към салона в повишено настроение. Един от тях прегърна Да Силва през раменете, друг ми предложи ръката си. Бяха превъзмогнали първоначалното смущение от факта, че са приети в дома на един богаташ, и сега изглеждаха превъзбудени и доволни. Тази вечер щяха да сключат сделка, която щеше да отърве от бедността и тях, и децата им, и децата на децата им; нямаше причина да го правят зад гърба на жените си.
Поднесоха кафе, напитки, цигари и бонбони; спомних си, че Беатриш Оливейра се бе погрижила да ги достави. Както и елегантните и дискретни букети цветя. Предположих, че тя е избрала орхидеите, които получих същия следобед, и отново изтръпнах при спомена за неочакваното посещение на Маркъс. Изтръпнах по две причини. От чувство на нежност и благодарност към него за загрижеността му към мен и от страх при спомена за случката с шапката, изпречила се пред очите на помощника. Гамбоа още не се бе появил. Ако имах малко повече късмет, може би вечеряше домашна гозба със семейството си, слушаше как жена му се оплаква от цените на месото и беше напълно забравил за присъствието на друг мъж в стаята на жената, която шефът му ухажваше.