Макар че не успя да ни раздели в различни помещения, Мануел все пак ни настани на различни места. Мъжете — в края на просторния салон, в кожените кресла срещу незапалената камина. Жените — до един голям прозорец с изглед към градината.
Те започнаха да разговарят, а през това време ние хвалехме качеството на шоколада. Германците започнаха първи, като изложиха предложенията си със сдържан тон; през това време аз наострих слух и отбелязвах мислено всичко, което достигате до мен. Кладенци, концесии, разрешителни, тонаж. Португалците не се съгласяваха и възразяваха, повишаваха тон, говореха бързо. Вероятно първите искаха да ги притиснат, а мъжете от Бейра, груби планинци, свикнали да не вярват дори на баща си, не бяха съгласни да се продадат на каквато и да е цена. За мой късмет атмосферата постепенно се нажежи. Сега гласовете се чуваха отчетливо, понякога дори отекваха. А мозъкът ми, подобно на машинка, непрестанно записваше онова, което казваха. Макар че не разбирах напълно за какво точно се договаряха, успях да запомня множество откъслечни данни. Галерии, кошове и камиони, сондажи и вагонетки. Качествен волфрам, без кварц и пирит. Мито върху износа. Шестстотин хиляди ескудо за тон, три хиляди тона на година. Менителници, златни кюлчета и сметки в Цюрих. Освен това успях да дочуя някои интересни факти, завършени късчета информация. Например, че Да Силва от седмици е дърпал ловко конците, за да събере основните собственици на находища и да ги убеди да търгуват изключително с германците. Така че ако всичко се развиваше според плановете, за по-малко от две седмици щяха да блокират внезапно и вкупом всички продажби за англичаните.
След като чух сумите, за които говореха, разбрах защо продавачите на волфрам и жените им бяха придобили вид на новобогаташи. Скромните селяни се превръщаха в процъфтяващи собственици, без да работят: автоматичните писалки, златните коронки и кожените наметки бяха дреболии в сравнение с милионите ескудо, които щяха да получат, ако позволяха на германците безпрепятствено да дупчат земите им.
Колкото по-дълбоко осъзнавах истинския мащаб на сделката, толкова повече се засилваха страховете ми. Това, което чувах, беше толкова поверително, толкова ужасяващо и компрометиращо, че предпочетох да не си представям последствията, които щяха да настъпят за мен, ако Мануел да Силва узнаеше коя съм и за кого работя. Разговорът между мъжете продължи почти два часа, но женската компания започна да унива. Всеки път, когато забележех, че преговорите тъпчат на едно място, аз подновявах разговора с жените, но португалките отдавна не обръщаха внимание на опитите ми да ги забавлявам и клюмаха глави. Вероятно в отруденото си ежедневие те си лягаха при залез-слънце и ставаха с изгрева, за да нахранят животните и да се заловят с полската и домакинската работа; това гостуване до късно с изобилие от вино и бонбони беше свръх силите им. Насочих вниманието си към германките, но те също не изглеждаха особено общителни: бяхме изчерпали запасите си от банални фрази; езиковите ограничения и липсата на общи интереси ни пречеха да поддържаме разговора.
Оставах без публика и без възможности да маневрирам — ролята ми на помощник-домакиня се изчерпваше, трябваше да измисля нещо, за да оживя атмосферата и в същото време да бъда нащрек за евентуална информация. И тогава в дъното, където бяха мъжете, избухна общ смях. Последваха ръкостискания, прегръдки и поздравления. Сделката беше сключена.
62.
— Спален вагон първа класа, купе номер осем.
— Сигурна ли си?
Показах му билета.
— Чудесно. Ще те изпратя.
— Моля те, няма нужда.
Не ми обърна внимание.
Багажът, с който бях пристигнала в Лисабон, се бе увеличил с няколко кутии за шапки и две големи пътнически чанти, пълни с глезотии. Всичко беше отнесено на гарата още следобед. Покупките за ателието щяха да бъдат изпратени през следващите дни от доставчиците. Носех със себе си само едно малко куфарче с най-необходимото, за да прекарам нощта. И още нещо — тетрадката с кодираната в нея информация.