Когато слязохме от колата, Мануел настоя да носи куфарчето.
— Почти не тежи, няма нужда — казах аз. Нямах никакво желание да се разделям с багажа си.
Изгубих битката още преди да е започнала. Знаех, че не бива да настоявам. Влязохме в салона на гарата като най-елегантната двойка на вечерта: аз, в целия си изискан блясък, и Мануел в ролята на безупречния кавалер, който, без да подозира, носеше доказателствата за предателството си. Гара Санта Аполония, подобна на хамбар, постепенно се изпълваше с пътници за нощния влак за Мадрид. Двойки, семейства, приятели, самотни мъже. Едни от тях имаха студен и равнодушен вид, сякаш Лисабон не бе оставил следа в тях; други плачеха, прегръщаха се, въздишаха и даваха обещания, които може би никога нямаше да изпълнят. Аз не се вмествах в нито една от тези категории — нито на равнодушните, нито на сантименталните. Бях от тези, които бягат; които искат да се отдалечат, да изтърсят праха от обувките си и да забравят завинаги какво са оставили след себе си.
Бях прекарала по-голямата част от деня в стаята си, подготвяйки се за път. Поне така се предполагаше. Да, свалих дрехите от закачалките, опразних чекмеджетата и прибрах всичко в куфарите. Това обаче свърших бързо. През останалата част от времето направих нещо по-важно: прехвърлих с молив информацията, която събрах във вилата на Да Силва, в хиляди малки чертички. Тази задача ми отне дълги часове. Започнах я веднага щом се върнах в хотела призори, когато чутото все още беше прясно в паметта ми. Имаше толкова подробности, че можех да забравя голяма част от тях, ако не ги запишех веднага. Спах само три-четири часа. Щом се събудих, се залових да довърша работата. Цялата сутрин и в ранния следобед записвах в тетрадката дума след дума, факт след факт — всичко, което бях запомнила, докато те се превърнаха в поредица от кратки и стегнати съобщения. В крайна сметка на страниците на моята тетрадка се появиха повече от четирийсет предполагаеми кройки, съдържащи имена, цифри, дати, места и операции. Кройки на ръкави, на маншети и гърбове, колани, талии и предници; скици на части от дрехи, които никога нямаше да ушия и в чиито контури се криеха тайните на една зловеща търговска сделка, предназначена да улесни унищожителния поход на германските войски.
Късно сутринта телефонът иззвъня. Звънът така ме стресна, че една от чертичките, които в момента маркирах, се превърна в разкривена линия, която после трябваше да изтрия.
— Арис? Добро утро, обажда се Мануел. Надявам се, че не съм те събудил.
Бях напълно будна — изкъпана, мобилизирана и нащрек. Работех от часове, но си преправих гласа, за да звучи като сънен. В никакъв случай не трябваше да заподозре, че видяното и чутото предната вечер ме бе накарало да се посветя на трескава дейност.
— Няма нищо, сигурно вече е късно… — излъгах аз.
— Почти обяд е. Обаждам ти се само за да ти благодаря, че присъства на снощната среща и беше толкова мила със съпругите на приятелите ми.
— Няма защо да ми благодариш. Прекарах чудесна вечер.
— Наистина ли? Не ти ли беше скучно? Сега съжалявам, че не ти обърнах повече внимание.
„Внимавай, Сира, внимавай. Проверява те“, помислих си. Гамбоа, Маркъс, забравената шапка, Бернхарт, волфрамът, Бейра — всичко се трупаше в съзнанието ми с кристална яснота, докато продължава говоря с безгрижен и все още сънлив глас:
— Няма нищо, Мануел, не се безпокой. Беше ми забавно да разтварям с жените на приятелите ти.
— Какво смяташ да правиш през последния си ден в Португалия?
— Абсолютно нищо. Ще си взема една дълга вана и ще си приготвя багажа. Не възнамерявам да излизам от хотела през целия ден.
Надявах се този отговор да му хареса. Ако Гамбоа го беше осведомил и той предполагаше, че се виждам с някой мъж зад гърба му, може би решението да остана в хотела щеше да разпръсне подозренията му. Разбира се, думата ми нямаше да му е достатъчна — щеше да се погрижи някой да наблюдава стаята ми и може би също да подслушва телефонните ми разговори, но с изключение на него самия, нямах намерение да говоря с когото и да било. Щях да бъда добро момиче: нямаше да мърдам от хотела, нямаше да се обаждам по телефона и нямаше да приемам никакви гости. Щях да се отегчавам сама в ресторанта, на рецепцията и в салоните и когато настъпи часът да си тръгна, щях да го направя пред очите на всички клиенти и служители, придружавана единствено от багажа си. Това си мислех да направя, но той предложи друго: