Нямах представа колко време беше минало, когато се разсъних.
— Събуди се, Сира. Влизаме в Мадрид. Трябва да ми кажеш къде живееш.
Гласът на Маркъс, толкова близо до мен, ме разбуди и лека-полека започнах да идвам на себе си. Тогава си дадох сметка, че съм се облегнала на него и стискам здраво ръката му. С огромно усилие изправих вцепененото си тяло и се отдръпнах от него. Направих го бавно: вратът ми се беше схванал и всичките ми стави се бяха сковали. Навярно и него го болеше рамото, но не се издаде. Мълчаливо погледнах през прозореца, докато се опитвах да се среша с пръсти. Над Мадрид се развиделяваше. Все още имаше запалени светлини. Тук-там, разпръснати, тъжни. Спомних си Лисабон и за облените в светлина нощни улици. В Испания, където властваха ограниченията и бедността, все още се живееше практически на тъмно.
— Колко е часът? — попитах най-сетне.
— Почти седем. Спа доста дълго.
— И ти сигурно си капнал от умора — отвърнах аз, все още сънена.
Казах му адреса и го помолих да паркира на отсрещната страна, на няколко метра разстояние от входа. Денят бе започнал и по улицата вече се мяркаха първите минувачи. Разносвачите, две прислужници, някой продавач, сервитьор.
— Какво смяташ да правиш? — попитах аз, докато наблюдавах през прозореца движението навън.
— Засега — да си взема стая в „Палас“. А когато се събудя, първото, което ще направя, е да дам този костюм за почистване и да си купя риза. Саждите по релсите я съсипаха.
— Но взе тетрадката ми…
— Не знам дали си е струвало, още не си ми казала какво има в нея.
Направих се, че не съм чула думите му.
— А след като си облечеш чисти дрехи, какво ще правиш?
Говорех, без да го поглеждам, все още съсредоточена в гледката навън, чакайки подходящия момент, за да предприема следващата стъпка.
— Ще отида в седалището на компанията ми — отвърна той. — Имаме офис в Мадрид.
— И възнамеряваш отново да избягаш, както замина от Мароко? — попитах, като отново се вглеждах в сутрешното оживление по улицата.
Отвърна с полуусмивка:
— Още не знам.
В този момент видях, че портиерът на сградата излиза по посока на млекарницата. Пътят беше свободен.
— В случай че отново се каниш да бягаш, каня те преди това на закуска — казах аз, като отворих бързо вратата.
Той ме сграбчи за ръката, опитвайки се да ме задържи.
— Само ако ми кажеш в какво си замесена.
— Само ако науча кой си.
Качихме се по стълбите, хванати за ръка, решени да си дадем почивка. Мръсни и изтощени, но живи.
66.
Още преди да отворя очи, разбрах, че Маркъс не е до мен. От престоя му в дома ми и в леглото ми не бе останала никаква видима следа. Нито една забравена дреха, нито една бележка за сбогом — единствено мирисът му, попил в кожата ми. Знаех обаче, че ще се върне. Рано или късно, в най-неочаквания момент, щеше да се появи отново.
Щеше ми се да полежа още малко. Само още един час, дори половин щеше да е достатъчен, за да си припомня на спокойствие случилото се през последните дни и най-вече през последната нощ — това, което преживях, усетих, почувствах. Исках да остана в леглото и да възкреся всяка секунда от изминалите часове, но не беше възможно. Трябваше отново да се залавям за работа: чакаха ме хиляди задължения, налагаше се да действам. Така че взех един хубав душ и започнах. Беше събота, ден, в който доня Мануела и момичетата не идваха в ателието, но всичко беше приготвено и изложено на видно място, за да ми представят извършеното по време на отсъствието ми. Работата, изглежда, беше вървяла задоволително: имаше дрехи на манекените, мерки, записани в тетрадките, парчета плат и кройки, които не бяха оставени от мен, и написани с ъгловат почерк бележки, които обясняваха кой е идвал, кой се е обадил и какви въпроси трябва да решим. Нямах време да отхвърля всичко: на обяд бяха останали още много нерешени задачи, но бях принудена да ги отложа.
„Ембаси“ беше препълнен, но сметнах, че Хилгарт все пак ще види как изпускам чантата си на влизане. Направих го бавно, почти безцеремонно. Трима мъже кавалерски се наведоха веднага, за да я вдигнат. Само един успя: беше висш германски офицер в униформа, който в същия момент се готвеше да излезе. Благодарих му за жеста с най-хубавата си усмивка, докато с крайчеца на окото се опитвах да видя дали Хилгарт ме е забелязал. Беше на една маса в дъното, както винаги с компания. Реших, че ме е зърнал и че е разбрал посланието. „Трябва да ви видя веднага“ гласеше то. После погледнах часовника си и се престорих на изненадана, сякаш току-що си бях спомнила, че в същия момент имам важна среща на друго място. Прибрах се вкъщи преди два. В три и петнайсет пристигнаха бонбоните. Хилгарт наистина ме бе забелязал. Определяше ми среща в четири и половина, отново в кабинета на доктор Рико.