— А вашият човек от СИС информира ли ви за нещо друго? — попитах аз, като вперих поглед в него.
— За съжаление не, не можа да ни съобщи нищо по-подробно.
Не го оставих да продължи.
— Каза ли ви къде и как са били проведени преговорите, даде ли ви имената и фамилиите на всички присъстващи? Информира ли ви за уговорените условия, за количествата волфрам, които са предвидили да извличат, цената на тон, начина на плащане и начина за избягване на митата? Уведоми ли ви, че ще прекратят напълно доставките за англичаните след по-малко от две седмици? Осведоми ли ви, че Да Силва не само ви е предал, но е успял да привлече на своя страна най-едрите собственици на мини в Бейра, за да може да договори по-изгодни условия с германците?
Очите под гъстите вежди на морския аташе бяха придобили цвета на стомана. Гласът му прозвуча глухо:
— Как научихте всичко това, Сиди?
Издържах дръзко погледа му. Бяха ме заставили да вървя по ръба на пропаст в продължение на десет дни и бях успяла да стигна до финала, без да полетя надолу — време беше да му кажа какво бях открила в края.
— Една добра шивачка винаги довежда работата си докрай.
По време на целия разговор държах дискретно тетрадката с кройките в скута си. Корицата и беше изпокъсана, някои страници — прегънати, и цялата беше в петна и следи от мръсотия, които свидетелстваха за бурните премеждия, през които бе минала, откакто бе напуснала стаята ми в хотела в Ещорил. Оставих я на масата и опрях длани върху нея.
— Тук са всички подробности — до последната сричка за всичко, което бе договорено в онази нощ. Агентът от СИС не ви ли спомена и за една тетрадка?
Мъжът, който отново стремително бе нахлул в живота ми, беше несъмнено опитен агент от британското разузнаване, но в тази тъмна сделка с волфрама аз току-що бях успяла да го изпреваря.
67.
Напуснах мястото на тайната среща с различно усещане. Беше нещо, което не можех да назова, нещо ново. Вървях бавно по улиците и се опитвах да определя това чувство, без да се тревожа дали някои ме следи и дали зад следващия ъгъл няма да се сблъскам с някой стар познат. Външно по нищо не се различавах от жената, която няколко часа по-рано бе минала по същите тези тротоари в обратна посока, облечена в същия костюм, обута в същите обувки. Ако някой ме беше наблюдавал на идване и на връщане, нямаше да може да забележи в мен каквато и да е промяна, освен че вече не носех тетрадката. Аз обаче си давах ясна сметка за това, което се бе случило. Хилгарт също. Двамата знаехме, че в този следобед в края на май нещата съществено се бяха променили.
Макар че не бе особено словоохотлив, държането му показваше, че тетрадката, която му бях връчила, съдържа богата и изключително ценна информация, която трябваше да бъде внимателно анализирана от хората му в Лондон, при това незабавно. Тези сведения щяха да вдигнат тревога, да нарушат договори и да променят посоката на стотици операции. А с това и отношението на морския аташе също се бе променило. Видях как изведнъж израснах в очите му: неговият най-нестабилен агент, неопитната шивачка с обещаващ, но съмнителен потенциал, за един ден се бе превърнала в човек, способен да решава сложни въпроси с безстрашието и ефективността на професионалист. Навярно ми липсваха методичност и технически познания; дори не бях от неговите хора по произход, родина и език. Но се бях справила много по-успешно от очакваното и това ме поставяше в нова позиция в оценъчната му скала.
Чувството, което изпитвах, докато вървях по обратния път към дома в късния следобед, не беше точно радост. Нито ентусиазъм, нито вълнение. Може би думата, която най-точно съответстваше на това чувство, беше гордост. За пръв път от много време, а може би за пръв път в живота си, аз се гордеех със себе си. Гордеех се с качествата и издръжливостта си, с това, че бях надхвърлила многократно изискванията, отправени към мен. Гордеех се, че бях дала своя малък принос, за да направим от този безумен свят едно по-добро място. Гордеех се с жената, в която се бях превърнала.
Вярно бе, че Хилгарт ме бе подтикнал към това и ме бе поставил на ръба на главозамайваща бездна. Вярно бе и това, че Маркъс ми спаси живота, като ме измъкна в движение от влака, и че без навременната му помощ може би нямаше да съм жива, за да си го спомням. Да, всичко това беше вярно. Но не по-малко вярно бе това, че аз самата бях допринесла със смелостта и упоритостта си мисията да завърши успешно. Всичките ми страхове, всичките ми безсънни нощи и рискове бяха послужили за нещо: не само бях събрала ценна информация за мръсното изкуство на войната, но и доказах — на себе си и на хората около мен — какво съм способна да постигна.