Колкото до грандиозната имперска мечта, върху която се градеше Нова Испания, от нея остана само вечният протекторат. С настъпването на мира испанските войски бяха принудени да напуснат Танжер, който бяха окупирали самоволно преди пет години като прелюдия към един пищен колониален рай, който така и не настъпи. Висшите комисари се смениха, Тетуан се разрасна и мароканци и испанци продължиха да съжителстват в хармония под бащинската опека на Испания. В началото на петдесетте години обаче антиколониалните движения във френската зона се засилиха. Въоръжените сблъсъци станаха толкова ожесточени, че Франция бе принудена да започне преговори за отмяна на протектората. На 2 март 1956 г. Франция предостави на Мароко независимост. Испания реши, че това няма да се случи с нея. В испанската зона никога не бе имало напрежение: испанците бяха подкрепили Мохамед V, бяха се опълчили на французите и бяха подслонили националистите. Каква наивност. След като се освободиха от французите, мароканците веднага поискаха независимостта на испанската зона. На 7 април 1956 г. протекторатът бързо бе отменен поради нарастващото напрежение. И докато властта минаваше в ръцете на мароканците и те възвръщаха земята си, за хиляди испанци започна драмата на репатрирането. Цели семейства чиновници и военни, специалисти, служители и собственици на магазини опразниха домовете си и се отправиха към Испания, която мнозина от тях почти не познаваха. Зад тях останаха улиците, на които бяха живели, домовете, попили техните миризми, скъпите им покойници. Прекосиха протока с опакована покъщнина и съкрушена душа, а после, измъчвани от неизвестността за това, което ги очаква в новия им живот, се пръснаха из полуострова с носталгията по Африка, която никога нямаше да ги напусне.
Такава беше съдбата на хората, свързани с историята на тези смутни времена. Техните премеждия, техните възходи и падения са реални факти, които някога занимаваха вестниците, вечеринките и компаниите, а днес се съхраняват в библиотеките и в спомените на старите хора. Малко по-неясна е историята на хората, които бяха до тях през тези години.
За родителите ми биха могли да се напишат различни развръзки на този разказ. В една от тях Гонсало Алварадо е отишъл в Тетуан, за да потърси Долорес, и й е предложил да се върне с него в Мадрид, където са наваксали изгубеното време и повече не са се разделили. В един съвсем друг финал баща ми е останал в столицата, а майка ми се е запознала в Тетуан с един военен — улегнал вдовец, който се е влюбил в нея като ученик, пишел й е нежни писма, канел я е да хапнат пасти в „Ла Кампана“ и да се разхождат в парка при залез-слънце. Благодарение на търпението и упоритостта си, той е успял да я склони да се омъжи за него в едно юнско утро със скромна церемония в тесен кръг в присъствието на децата им.
Би могло да се разкаже нещо и за живота на старите ми приятели в Тетуан. Канделария би могла накрая да се настани в обширния апартамент на „Сиди Мандри“, след като майка ми е затворила ателието. В него може би е устроила най-хубавия пансион в Тетуан. Толкова добре са се развивали нещата, че накрая е купила и съседното жилище, което Феликс Аранда е напуснал, когато в една бурна нощ нервите му не издържали и най-сетне доубил майка си с три кутийки „Опталидон“, разтворени в половин бутилка анасонов ликьор. Може би тогава е полетял като волна птица: може би е избрал да се премести в Казабланка, да отвори антикварен магазин, да има безброй любовници с различен цвят на кожата и все така да се забавлява с дебнене и клюки.
Колкото до Маркъс и мен, може би нашите пътища са се разделили след края на войната. Може би след неспокойна любов, преживяна в продължение на четири години, той се е върнал в родината си, а аз съм останала в Мадрид и съм се превърнала в надменна модистка, ръководеща митично ателие, достъпно само за клиентки, подбрани според настроението ми за деня. Или пък ми е писнало да работя и съм приела предложението за брак на един хирург, готов да ме издържа и да ме глези до края на дните ми. Възможно е също с Маркъс да сме избрали да изминем заедно остатъка от пътя и сме решили да се върнем в Мароко, да си купим в Танжер красива къща в Монте Виехо, да създадем семейство и да започнем истински бизнес, от който да се издържаме, а след предоставянето на независимост на Мароко да се установим в Лондон. Или някъде по крайбрежието на Средиземно море. Или в Южна Португалия. Или, ако предпочитате, може би така и не сме пускали никъде корени и в продължение на десетки години сме пътували от една страна в друга, изпълнявайки разпорежданията на британските тайни служби, предрешени като обаятелен търговски аташе и елегантната му съпруга испанка.