В дома си на улица „Ла Лунета“, намиращ се между медината и Испанския квартал, тя подслоняваше без разлика всеки, който потропаше на вратата с молба за легло — обикновено хора с ограничени средства и с още по-ограничени амбиции. Опитваше се да търгува с тях и с всеки, който й се мернеше пред очите: продавам ти, купувам ти, доплащам ти; дължиш ми, дължа ти, доплати ми. Но внимаваше. Винаги внимаваше, защото въпреки вида си на мъжкарана, въпреки съмнителните си сделки и привидната безцеремонност, с която можеше да повали и най-якия мъж, Канделария Контрабандистката не беше никак глупава и знаеше, че с комисар Васкес шега не бива. Позволяваше си някоя и друга закачка и иронично подмятане, но внимаваше да не я хване в сделки извън законно допустимите, защото тогава щеше да конфискува не само стоката й. Както сама казваше: „Само да ме пипне в мошеничество, ще ме отведе в участъка и ще ми хвърли някой тупаник“.
Кротката млада мюсюлманка ми помогна да се настаня. Заедно разопаковахме оскъдните ми дрехи и ги окачихме на телените закачалки в подобието на гардероб, който всъщност беше дървен сандък, закрит отпред с парче плат. Тази мебел, една гола електрическа крушка и старото легло с вълнен дюшек съставяха мебелировката на помещението. Един стар календар с щампа на славеи любезен подарък от бръснарница „Ел Сигло“ внасяше единствената цветна нотка върху варосаните стени, по които личаха следи от безброй течове. Върху един сандък в ъгъла бяха натрупани рядко използвани вещи: сламена кошница, счупен леген, две-три нощни гърнета, пълни с парчета олющена мазилка, и две клетки от ръждясала тел. Обзавеждането бе оскъдно, почти бедно, но стаята беше чиста, а черноокото момиче, което ми помагаше да подредим купчината измачкани дрехи, съставящи целия ми багаж, повтаряше тихо:
— Госпожице, ти не тревожи. Жамила пере, Жамила глади дрехите на госпожица.
Бях все още много слаба и свръхусилието, което положих, за да преместя куфара и да изпразня съдържанието му, ме принудила потърся опора, за да не припадна. Седнах на края на леглото, затворих очи, опрях лакти на коленете и покрих с ръце лицето си. След няколко минути замайването премина. Върнах се в настоящето и установих, че младата Жамила стои до мен и загрижено ме наблюдава. Огледах се. Бях все още в тъмната и бедна като миша дупка стаичка, със смачканите ми дрехи на закачалките и изтърбушен куфар на пода. И въпреки несигурността, зейнала от този ден като пропаст, с известно облекчение си помислих, че колкото и зле да вървят нещата, поне имах място, където да се подслоня.
Канделария се върна след един час. Малко преди нея и малко след нея започнаха да пристигат малобройните гости, на които и предоставяше убежище и храна. Клиентелата се състоеше от амбулантен търговец на мазила за коса, пощенски служител, пенсиониран учител, две възрастни и сухи като чирози сестри и дебела вдовица със сина си, когото наричаше Пакито въпреки плътния му глас и обилния мъх върху горната устна. Всички ме поздравиха любезно, когато хазяйката ме представи, после се настаниха мълчаливо около масата на определените им места — Канделария начело, останалите разпределени по фланговете. Жените и Пакито от едната страна, мъжете — отсреща. „Ти в другия край“ — нареди тя. Започна да сервира задушеното, като говореше безспир за това колко е поскъпнало месото и колко хубави били тази година пъпешите. Коментарите й не бяха отправени към никого конкретно, но тя упорито продължаваше да говори въпреки незначителността на темите и слабото внимание от страна на сътрапезниците. Без да проронят дума, всички започнаха да се хранят, като движеха ритмично приборите от чиниите към устата. Чуваше се единствено гласът на хазяйката, потракването на лъжиците по порцелана и шумът от преглъщането на храната. Едно невнимание от страна на Канделария обаче ми разкри причината за тази словоохотливост: в първата пауза, появила се в нескончаемото й дърдорене, когато извика Жамила в трапезарията, мигом се вклини една от сестрите и тогава разбрах защо толкова държеше сама да води разговора с твърдата ръка на кормчия.