8.
Така преминаха първите ми дни в пансиона на „Ла Лунета“, сред хора, за които не знаех нищо — освен кръщелните имена и съвсем бегло причините, поради които бяха отседнали там. Учителят и чиновникът — и двамата стари ергени, бяха в Тетуан от дълги години. Сестрите бяха дошли от Сория в средата на юли за погребението на свой роднина, но не бяха успели да се върнат в родината си, защото Гибралтарският проток бил затворен за корабоплаване. Почти същото бе сполетяло търговеца на продукти за коса, когото въстанието бе принудило да остане в протектората. По-неясни бяха причините на майката и сина, макар всички да предполагаха, че са по следите на своя съпруг и баща беглец, който една сутрин отишъл да купи тютюн на площад „Сокодовер“ в Толедо и решил да не се връща повече в дома си. И така, сред ежедневни опити за свада, под заплахата от една реална война, която неумолимо напредваше с лятото, заобиколена от объркани, гневни и уплашени хора, които следяха внимателно развитието й, аз постепенно се приспособих към този дом и неговия малък свят; малко по малко се сближих и със собственичката на този пансион, от който тя едва ли печелеше много, като се има предвид естеството на клиентелата й.
През онези дни не излизах много: нямаше къде да отида, нито с кого да се срещна. Обикновено оставах сама или с Жамила, или с Канделария, когато се застояваше в пансиона, а това се случваше рядко. Понякога, когато не бързаше и не беше заета с тъмните си сделки, тя настояваше да изляза с нея, за да потърсим работа за мен. „Лицето ти ще повехне, момиче, слънце не го е виждало“, казваше тя. Понякога не се чувствах достатъчно силна, за да приема предложението й, но друг път се съгласявах и тогава тя ме водеше на различни места, обикаляхме из заплетения лабиринт от улички в Арабския квартал или из правите и модерни булеварди в испанската част, с красиви сгради и добре облечени хора. Във всяка къща, чийто собственик познаваше, питаше дали могат да ме наемат, дали знаят за някого, който има работа за това толкова старателно и готово да работи ден и нощ момиче, каквото се предполагаше, че съм. Времената обаче бяха трудни и макар гърмежите да ехтяха далеч от нас, всички бяха обезпокоени за изхода на войната, загрижени за близките си в родината, за местонахождението на едни или други, за напредъка на войските на фронта, за живите, за мъртвите и за това, което ги очакваше. При тези обстоятелства почти никой нямаше интерес да разширява бизнеса си или да наема нов персонал. И въпреки че тези излизания обикновено завършваха с чаша арабски чай и поднос с шишчета в някое кафене на площад „Еспаня“, всеки безуспешен опит засилваше мъчителното ми безпокойство, а Канделария, макар че не казваше нищо, беше нов повода тревога.
Здравословното ми състояние се подобряваше със същото темпо като душевното ми състояние — с бързината на охлюв. Бях все така кожа и кости и мъртвешки бледият ми тен контрастираше със загорелите от лятното слънце лица около мен. Сетивата ми бяха притъпени, а душата — уморена. Все още усещах почти както в първия ден разкъсващата болка, която бях почувствала, когато Рамиро ме бе изоставил. Продължавах да тъгувам за детето, за чието съществуване бях узнала няколко часа преди да го изгубя, тревожех се и за съдбата на майка ми в обсадения Мадрид. Бях все така уплашена заради обвиненията срещу мен и заради предупрежденията на дон Клаудио, ужасена от мисълта, че няма да мога да платя дълга си и ще отида в затвора. Страхът все още бе мой спътник, а раните все така ме изгаряха жестоко.
Едно от въздействията на лудото и сляпо влюбване е, че притъпява сетивата и човек не възприема това, което се случва около него. Заличава чувствителността, способността за възприемане. Принуждава те да съсредоточиш вниманието си върху един-единствен човек, който те изолира от останалата част на света, затваря те в черупка и те държи встрани от реалността, макар че нещата се случват пред очите ти. Когато всичко се пръсна на парчета, си дадох сметка, че през тези осем месеца съм била толкова обсебена от Рамиро, че почти не съм общувала отблизо с друг човек. Едва тогава осъзнах колко съм самотна. В Танжер изобщо не си направих труда да установя връзки с когото и да било: не ме интересуваше никой друг, освен Рамиро и всичко, свързано с него. Но в Тетуан него вече го нямаше, нямаше ги и моята опора, и моите ориентири. Сега трябваше да се науча да живея сама, да мисля за себе си и да се опитам да понеса по-леко мъчителния товар на отсъствието му. Както гласеше брошурата на школите „Питман“, пътят на живота е дълъг и неравен.