Август отмина и настъпи септември. Следобедите станаха по-кратки, а утрините по-прохладни. Дните се нижеха бавно на фона на суетнята на „Ла Лунета“. Хората влизаха и излизаха от магазините, кафенетата и базарите, пресичаха улицата, спираха се пред витрините и разговаряха с познати на улицата. Докато съзерцавах от самотното си убежище промяната на светлината и безспирното движение, съзнавах с пределна яснота, че е все по-наложително да се взема в ръце, да се заема с някаква полезна дейност, за да престана да живея от милостта на Канделария, и да започна да събирам пари, за да платя дълга си. Не се сещах обаче как да го направя и за да компенсирам бездействието си и нулевия си принос към финансите на пансиона, помагах, доколкото ми бе възможно в домакинската работа, за да не бъда като безполезна, захвърлена в ъгъла мебел. Белех картофи, слагах масата и простирах прането на терасата на покрива. Помагах на Жамила да избърше праха и да измие прозорците, учех от нея арабски думи, а тя ме даряваше с вечните си усмивки. Поливах цветята в саксиите, тупах килимите и вършех дребни неща, които все някой трябваше да свърши рано или късно. В синхрон с промените в температурата пансионът също се приготвяше за есента и аз се включих в подготовката. Оправихме леглата във всички стаи: сменихме чаршафите, махнахме летните дюшеци и свалихме одеялата от тавана. Тогава забелязах, че голяма част от спалното бельо се нуждае спешно от закърпване, така че поставих до балкона голям кош, пълен с чаршафи, и седнах да кърпя прокъсани места, да шия подгъви и да обшивам разнищени краища.
Тогава се случи нещо неочаквано. Никога не съм предполагала, че усещането да държа отново игла между пръстите си може да се окаже толкова приятно. Грубите завивки и чаршафите от евтино платно нямаха нищо общо с коприните и муселина в ателието на доня Мануела, а закърпването на повредените места беше далеч от фините шевове, които някога правех, когато шиех дрехите на видните мадридски дами. Скромната трапезария на Канделария също не приличаше на ателието на доня Мануела, нито пък присъствието на младата арабка и непрекъснатата суетня на войнствените наематели напомняха за моите някогашни другарки в работата и за изискаността на клиентките ни. Движението на китката обаче бе същото и иглата отново се движеше бързо пред очите ми, а пръстите ми уверено правеха бод след бод, както го бяха правили ежедневно в продължение на години, макар и на друго място, и с друго предназначение. Удоволствието да шия отново беше толкова опияняващо, че за няколко часа се пренесох в по-щастливи времена и забравих бремето на собствените си неволи. Все едно че се бях върнала у дома.
Почти се беше стъмнило, когато Канделария се прибра след едно от редовните си излизания. Завари ме заобиколена от току-що закърпени дрехи, с предпоследната хавлиена кърпа в ръце.
— Само не казвай, че можеш да шиеш, момиче.
За първи път след толкова време отговорът ми на този поздрав беше една утвърдителна, победоносна усмивка. Тогава хазяйката изпитала облекчение, че най-после е намерила приложение на бремето, в което вече се превръщаше присъствието ми, ме заведе в спалнята си и заизважда върху леглото съдържанието на гардероба си.
— Удължи подгъва на тази рокля, на това палто обърни яката. Оправи шевовете на тази блуза, а тази пола я разшири с два пръста на ханша, че напоследък съм наддала няколко килца и не мога да се побера в нея.
И продължи така, докато натрупа огромен куп стари дрехи, който едва се побираше в ръцете ми. За една сутрин успях да поправя несъвършенствата на овехтелия й гардероб. Канделария, доволна от енергичността ми и решена да извлече максимална полза от способностите ми, дойде същия следобед с парче шевиот за дълго сако.
— От най-добрата английска вълна. Донесохме го от Гибралтар, преди да започне суматохата, сега е много трудно да се намери такъв. Ще се пробваш ли?
— Намерете ми две хубави ножици, два метра хастар, половин дузина костени копчета и макара с кафяв конец. Веднага ще ви взема мерки и утре сутринта ще е готово.
Получих тези оскъдни материали и превърнах масата в трапезарията в оперативна база. В часа за вечеря сакото беше готово за проба. Преди закуска вече го бях завършила. Веднага щом се събуди, с още гуреливи очи и с прибрана в мрежичка коса, Канделария облече дрехата върху нощницата си и се огледа недоверчиво в огледалото. Подплънките лягаха безупречно върху раменете й, реверите се отваряха встрани с идеална симетрия, прикривайки твърде едрата й гръд. Талията й се очертаваше, по-тънка благодарение на широкия колан, умелата кройка на долната част прикриваше обемистия й като на кобила ханш. Широките елегантни маншети на ръкавите бяха завършекът на творбата ми. Резултатът беше повече от задоволителен. Огледа се в анфас и в профил, в гръб и отстрани. Веднъж, два пъти; ту закопчано, ту откопчано, с вдигната яка, със смалена яка. Сдържа обичайната си словоохотливост, заета да оценя точно резултата. Отново в анфас, отново в профил. И накрая — присъдата: