Докато с Канделария си блъскахме главите по какъв път да тръгнем, много нейни приятелки и познати започнаха да идват при мен в пансиона с различни поръчки: една блузка, момиче, моля те: палтенца за децата, преди да настъпи студът. Бяха предимно скромни жени с ограничени финансови възможности. Идваха с куп дечурлига и малко пари и сядаха да си побъбрят с Канделария, докато аз шиех. Въздишаха заради войната, плачеха за съдбата на близките си в Испания, като бършеха сълзите си с крайчеца на кърпичката, пъхната в ръкава им. Оплакваха се от скъпотията и с тревога се питаха какво ще правят, за да гледат децата си, ако войната стигнеше до нас или неприятелски куршум убиеше мъжа им. Плащаха малко и със закъснение — или никога, както се случеше. Въпреки всичко, въпреки бедните клиентки и скромните поръчки, самият факт, че отново се бях захванала да шия, беше притъпил острата болка и бе открехнал пролука, през която вече проникваше лъч светлина.
9.
В края на месеца заваля — един следобед, още един, още един. Слънцето се появи едва на третия ден. Имаше гръмотевици, светкавици, бурен вятър; земята се покри с опадали листа. Аз продължавах да шия дрехите, които съседките ми поръчваха. Дрехи, лишени от изящество и финес, ушити от прости платове и предназначени да пазят тялото от суровата зима, без особени претенции за естетика. Но един ден, докато се трудех над сакото за внука на една съседка и над плисираната пола, поръчана от дъщерята на портиерката, Канделария пристигна, силно развълнувана.
— Готово, момиче, готово, всичко е уредено!
Идваше отвън, облечена с новото си шевиотно сако, силно пристегнато на талията, с кърпа на главата и със старите си обувки с изкривени и оплескани с кал токчета. Започна да съблича дрехите си, без да престава да говори припряно, като ми разказваше подробности за великото си откритие. Мощният й бюст ритмично се повдигаше и снижаваше, докато тя задъхано ми съобщаваше новините и сваляше дрехите една по една, все едно че белеше глава лук.
— Идвам от фризьорския салон, където работи приятелката ми Ремедиос, трябваше да уредя едни неща с нея, та докато Реме правеше трайно къдрене на една жабарка…
— Една какво? — прекъснах я аз.
— Жабарка, французойка, фръцла — поясни тя припряно и после продължи: — Всъщност на мен ми се стори, че е жабарка, но после разбрах, че не е французойка, а е германка, която не познавах, защото останалите — жената на консула и на Гумперт, и на Бернхарт, и на Лангенхайм, която не е германка, а е италианка, тях всичките ги познавам добре, имала съм вземане-даване с тях. Както и да е. Докато й правеше косата, Реме ме попита къде съм купила това толкова елегантно сако, с което съм облечена. Аз, разбира се, й отговорих, че ми го е ушила една приятелка, и тогава жабарката, която после, както ти казах, се оказа германка, а не жабарка, ме погледна, после пак и се включи в разговора, и с този неин акцент с който, вместо да ти казва нещо, сякаш ще ти напъха камък в устата, ми заяви, че има нужда от човек, който да й шие, но да шие добре, и че търси някоя първокласна модна къща, но наистина да е първокласна, че отскоро е в Тетуан и ще остане известно време тук и с една дума, трябва й човек. И аз й казах…
— Да дойде тук, за да й шия аз — предположих.
— Какво говориш, момиче, да не си откачила! Тук не мога да приема такава жена, тези богаташки общуват с генерали и полковници, свикнали са с други неща и други места. Представа нямаш колко шик беше и колко пари трябва да има.
— Тогава?
— Ами тогава — не знам какво ме прихвана — казах й, че съм чула, че ще откриват модна къща.
Преглътнах шумно.
— И се предполага, че с това ще се занимавам аз?
— Разбира се, душко, че кой друг?
Отново се опитах да преглътна, но този път не успях съвсем. Гърлото ми внезапно беше пресъхнало.
— А аз как ще отворя модна къща, Канделария? — попитах уплашено.
Вместо отговор, тя се изсмя. После произнесе няколко думи с такава самоувереност, че не остави място и за най-малкото съмнение: