— Тогава ще кажа на дон Клаудио, че и ти си замесена, и ще отидем заедно там, където ни изпрати.
— В затвора?
— Или на градското гробище, зависи от късмета.
Въпреки че бе произнесла зловещото предсказание с насмешливо намигване, паниката ме завладяваше с всяка изминала секунда. Споменът за стоманения поглед на комисар Васкес и неговите предупреждения бе съвсем пресен. „Не се замесвайте в неприятности, не ми играйте никакви номера, дръжте се прилично.“ Думите излезли от устата му, съставяха цял списък от нежелани неща. Полицейско управление, женски затвор. Кражба, измама, дълг обвинение, съд. А сега, за капак, продажба на оръжие.
— Не се замесвайте в това, Канделария, много е опасно — помолих я аз, примряла от страх.
— И какво ще правим тогава? — попита тя със задъхан шепот. — От въздуха ли ще живеем? Сополите си ли ще ядем? Ти дойде тук без пукната пара, а аз няма откъде да намеря. От всичките ми наематели плащат само майката, учителят и телеграфистът, а и не се знае докога ще им стигне малкото, което имат. Останалите трима нещастници и ти нямате нищо, освен дрехите на гърба си, но не мога да ви изгоня на улицата: тях от състрадание, а теб, защото сега само това ми липсваше, дон Клаудио да ме преследва и да ми иска обяснения. Така че ти ми кажи какво да измисля.
— Мога да продължа да шия за същите жени. Ще работя повече, няма да спя нощем, ако се наложи. Ще си делим всичко, което спечеля…
— Колко е това? Колко смяташ, че можеш да спечелиш, като шиеш парцали за съседките? Няколко дребни монети? Забрави ли колко вече дължиш в Танжер? До края на живота си ли мислиш да останеш в тази стаичка? — Тя говореше бързо и думите се изливаха от устата й като водопад от задъхан шепот. — Виж, момиче, имаш златни ръце и ще е грехота да не се възползваш от тях както подобава. Знам, че си преживяла много, че годеникът ти се е отнесъл ужасно с теб, че си в град, в който не искаш да бъдеш, далече от родината и от семейството си, но това е положението, миналото е минало и времето никога няма да се върне. Трябва да гледаш напред, Сира. Трябва да бъдеш смела, да рискуваш и да се бориш за себе си. При всичките тези беди, които са ти се струпали, нито едно богаташко синче няма да дойде и да ти предложи да те издържа, а и след това, което си преживяла, едва ли скоро ще поискаш отново да зависиш от мъж. Много си млада и на твоята възраст все още можеш сама да устроиш живота си, вместо да прекараш дните си в шиене на подгъви и във въздишки по това, което си изгубила.
— Но това с пистолетите, Канделария, това с продажбата на пистолетите… — прошепнах страхливо аз.
— Няма друго, момиче. Само това имаме и ти се кълна, че ще получа за тях възможно най-високата цена. Да не мислиш, че не бих предпочела да е нещо по-интересно и вместо пистолети да ми бяха оставили швейцарски часовници или копринени чорапи? Разбира се, че да. Оказва се обаче, че имаме само пистолети, а сме във война и има хора, които може да поискат да ги купят.
— Но ако ви хванат? — отново попитах аз нерешително.
— Пак същата песен! Ако ме пипнат, ще се молим на Исус от Мединасели дон Клаудио да се смили над нас. Ще прекараме известно време в дранголника и това е всичко. Пък и не забравяй, че ти остават по-малко от десет месеца, за да изплатиш дълга си, а както се помайваш, няма да успееш да го направиш — дори двайсет години да шиеш за съседките. Така че колкото и да ти се ще да си почтена, ако продължаваш да се инатиш, дори свети Кустодио няма да те спаси от затвора. От затвора или от някой долнопробен бар, където ще служиш за отдушник на войниците, които се връщат осакатени от фронта, което също е изход, като се има предвид положението ти.
— Не знам, Канделария, не знам. Много ме е страх…
— И мен ме побиват тръпки, да не мислиш, че съм от желязо? Едно е да търгуваш с вехтории, а съвсем друго — да се опитваш да пробуташ дузина револвери във време на война. Но нямаме друг избор, момиче.
— И как ще го направите?
— Ти не се безпокой за това, ще се свържа с когото трябва. Мисля, че за няколко дни ще пласирам стоката. И тогава ще потърсим помещение на най-хубавото място в Тетуан, ще го обзаведем и започваш.
— Как така „започваш“? А вие? Вие няма ли да бъдете с мен в ателието?
Тя тихичко се засмя и поклати отрицателно глава.
— Не, скъпа, не. Аз ще се погрижа да намеря пари, за да платим наема за първите няколко месеца и да купим каквото ти трябва. А после, когато всичко е готово, ти ще започнеш да работиш, а аз ще остана тук, в къщата си, и ще чакам края на месеца, за да разделим печалбата. Освен това не е хубаво да те свързват с мен — не съм известна и не принадлежа към дамите, които ни трябват като клиентки. Така че аз ще се погрижа да дам първоначалния капитал, а ти — ръцете си. А после ще делим. Това се нарича инвестиция.