Измина цяла седмица, преди да ми съобщи някакви новини. Същия ден се върна малко след девет вечерта, когато всички стояхме пред празните чинии, очаквайки пристигането й. Вечерята премина както винаги, бурно и войнствено. Накрая, когато гостите се разпръснаха из пансиона, за да свършат последните си задачи за деня, двете с нея започнахме да раздигаме масата. И докато пренасяхме прибори, мръсни съдове и салфетки, тя шепнешком и капка по капка ме осведомяваше за осъществяването на плановете си: „… тази нощ въпросът най-после ще се реши, момиче; вече цялата стока е уговорена; утре сутринта се захващаме с ателието; колко ми се иска душко, цялата тази история да свърши най-после“.
Веднага щом приключихме работата си, всяка се затвори в стаята си, без да разменим повече нито дума. Междувременно останалата част от войската завършваше деня с обичайните вечерни дейности: гаргарите с евкалипт и радиото, ролките за коса пред огледалото или посещение в кафенето. Опитвах се да се преструвам, че всичко е нормално, пожелах лека нощ и си легнах. Заспах едва когато шумовете постепенно утихнаха. В просъница чух, че Канделария излиза от стаята си и безшумно затваря входната врата.
Заспах малко след като тя излезе. За пръв им от толкова дни не се въртях в леглото, нито ме измъчваха мрачните предсказания от предишните нощи: затвор, комисар, арест, мъртъвци. Сякаш тревогата най-после бе решила да ми даде кратък отдих преди завършека на тази зловеща сделка. Потънах в сън, унесена от сладкото предчувствие, че на следващата сутрин ще започнем да планираме бъдещето си без черната сянка на пистолетите над главите ни.
Почивката обаче не продължи дълго. Не разбрах колко беше часът, два или три може би, когато една ръка разтърси енергично рамото ми.
— Събуди се, момиче, събуди се.
Надигнах се объркана, все още полузаспала.
— Какво има, Канделария? Какво правите тук? Върнахте ли се вече? — попитах със запъване.
— Провал, момиче, огромен провал — отвърна Контрабандистката шепнешком.
Стоеше права до леглото ми и в полусънното състояние, в което се намирах, възпълната й фигура ми се стори по-закръглена от всякога. Беше облечена с широко и дълго палто, закопчано до шията, което не бях виждала. Започна припряно да го разкопчава, докато ми обясняваше объркано:
— Армията е завардила всички пътища за Тетуан и мъжете от Лараш, които трябваше да вземат стоката, не посмяха да дойдат дотук. Чаках ги почти до три сутринта, но никой не се появи. Накрая ми пратиха едно малко берберче да ми каже, че изходите са много по-строго охранявани, отколкото са смятали, и се страхуват, че ще ги убият, ако се решат да влязат.
— Къде трябваше да се видите с тях? — попитах, опитвайки се да подредя несвързания и разказ.
— В Долна Сюика, зад един склад за въглища.
Не познавах мястото, което спомена, но не се и опитах да разбера. Замъгленото ми от съня съзнание осмисляше мащабите на провала ни: сбогом на бизнеса, сбогом на шивашкото ателие. Отново щях да се питам с мъчително безпокойство каква ли съдба ме очаква в бъдещето.
— Значи всичко свърши — казах аз, като търках очите си, за да прогоня напълно съня.
— Съвсем не, момиче — отсече хазяйката, като най-после съблече палтото си. — Плановете се осуетиха, но се кълна в паметта на майка си, че тази вечер пистолетите ще напуснат къщата ми. Така че на работа, скъпа, ставай от леглото, няма време за губене.
Със закъснение разбрах какво ми говори. Вниманието ми бе погълнато от друго — от гледката, която представляваше Канделария, докато разкопчаваше безформената, подобна на широк халат от груба вълна дреха под палтото, скриваща почти напълно щедрите й форми. Наблюдавах изумено как се съблича, без да проумея смисъла на действията й и припряността, с която сваля дрехите си до леглото ми. До момента, в който съблече халата и заизважда някакви предмети от различни места на бухналите си месища. И тогава разбрах. Четири пистолета бяха закрепени на жартиерите, шест — на колана, два — на презрамките на сутиена, и още два — под мишниците. Останалите пет бяха в чантата, увити в парче плат. Общо деветнайсет. Деветнайсет ръкохватки със съответните деветнайсет цеви, които всеки момент щяха да напуснат топлината на това яко тяло и да се отправят към съдба, за която аз вече се досещах.
— И какво трябва да направя? — попитах уплашено аз.
— Да занесеш оръжията на гарата, да ги предадеш преди шест сутринта и да донесеш на връщане хиляда и деветстотинте дуро, за които съм пазарила стоката. Нали знаеш къде е гарата? Като пресечеш шосето за Сеута, в подножието на Бени Хосмар. От там могат да я вземат, без да се налага да влизат в Тетуан. Ще слязат от планината и ще дойдат за нея преди зазоряване, без да става нуждала стъпват в града.