— Какво става? — извика дебелата майка от леглото.
— Нищо, изпуснах една чаша с вода. Всички да спят — отвърна властно Канделария.
Понечих да се наведа и да събера парчетата, но не успях да сгъна тялото си.
— Остави, после ще го почистя — каза тя, подритвайки няколко парчета стъкло.
И тогава една врата се отвори неочаквано на около три метра от нас. Насреща се появи окичената с ролки глава на Фернанда, по-младата от възрастните сестри. Преди да успее да попита какво става и защо някаква арабка с покривало се блъска в мебелите в коридора по никое време, Канделария заби в нея жило, от което тя онемя и се вцепени на място.
— Ако не си легнете тутакси, утре сутрин, веднага щом стана, ще кажа на Саграрио, че се срещате с помощник-аптекаря всеки петък на терасата.
Страхът, че набожната й сестра ще научи за любовните й похождения, се оказа по-силен от любопитството й и без да пророни дума Фернанда се шмугна като змиорка в стаята си.
— Върви, момиче, че става късно — нареди Канделария шепнешком. — По-добре никой да не види, че излизаш от тук, защото, ако Паломарес е някъде наблизо, ще загазим, преди да сме започнали. Да отидем навън.
Излязохме в дворчето зад къщата, където се виждаха една изкривена лозница, няколко увивни растения и старият велосипед на телеграфиста. Скрихме се в един ъгъл и отново заговорихме.
— Сега какво да правя? — прошепнах аз.
Тя явно беше обмислила всичко, защото каза уверено и спокойно:
— Ще се качиш на тази пейка и ще прескочиш оградата. Но трябва да внимаваш много, за да не ти се заплете наметалото в краката и да се изтърсиш на земята.
Огледах двуметровата ограда и каменната пейчица, опряна до нея, на която трябваше да се кача, за да достигна най-високата част и да се прехвърля от другата страна. Предпочетох да не се питам дали ще успея да го направя, опасана с тежките пистолети и увита в метри плат, затова поисках още инструкции:
— А от там?
— След като прескочиш сградата, ще се озовеш в двора на бакалията на дон Леандро. От там, като се покачиш на сандъците и бъчвите, които е струпал, лесно можеш да минеш в следващия двор, който е на сладкарницата на евреина Менахем. В дъното има дървена вратичка, която излиза на една напречна уличка, откъдето Менахем вкарва чувалите с брашно за пекарната. Излезеш ли от там забрави коя си — покрий се добре, прегърби се леко и тръгни към Еврейския квартал, а от там влез в Арабския. Но внимавай много, момиче: върви бавно и близо до стените, като влачиш леко краката, все едно си стара жена, не трябва да вървиш напето, защото някой злосторник може да се опита да ти стори нещо. Много испанци са пощурели по хубостта на мюсюлманките.
— А после?
— Когато стигнеш до Арабския квартал, обиколи няколко улици и се увери, че никой не ти обръща внимание, нито те следи. Ако срещнеш някого, смени незабелязано посоката и се отдалечи колкото можеш. После отново отиди до портата „Ла Лунета“ и слез до парка, сещаш се къде е, нали?
— Мисля, че да — отвърнах аз, като се опитвах да си представя маршрута.
— Когато стигнеш там, гарата се пада отсреща. Пресечи шосето за Сеута и влез вътре, но върви бавно и си крий добре лицето. Най-вероятно там ще има само двама полузаспали войници, които няма да ти обърнат никакво внимание. Сигурно ще срещнеш някой и друг мароканец, който чака влака за Сеута. Християните ще започнат да идват по-късно.
— В колко часа тръгва влакът?
— В седем и половина. Но местните отмерват времето с друг ритъм, както знаеш, така че никой няма да се изненада, че си там преди седем сутринта.
— Трябва ли да се кача на влака, или трябва да правя нещо друго?
Канделария не отговори веднага и предположих, че планът й почти се е изчерпал.
— Не, по принцип не трябва да вземаш влака. Когато отидеш на гарата, поседи известно време на пейката, която е под таблото с разписанието, нека те видят, че си там — така ще разберат, че именно ти носиш стоката.
— Кой трябва да ме види?
— Няма значение — който трябва да те види, ще те види. След двайсет минути стани от пейката, отиди до бюфета и не знам какво ще правиш, но накарай бюфетчията да ти каже къде да оставиш пистолетите.
— Просто така? — попитах разтревожено. — А ако бюфетчията го няма, ако не ми обърне внимание или не успея да говоря с него тогава какво да правя?
— Тихо. Не говори високо, може да ни чуят. Не се безпокой, все някак ще разбереш какво да правиш — каза тя нетърпеливо, неспособна да придаде на гласа си увереност, каквато явно й липсваше. Тогава реши да бъде откровена. — Виж, момиче, нещата нощес така се объркаха, че успяха да ми кажат само това че пистолетите трябва да са на гарата в шест сутринта, че човекът, който ще ги носи, трябва да поседи двайсет минути под таблото с разписанието и че бюфетчията ще му каже как да предаде стоката. Не знам повече и ми е криво за това. Но ти не се тревожи, душице, ще видиш, че всичко там ще бъде наред.