Щеше ми се да й кажа, че се съмнявам, но се отказах, като видях тревогата, изписана на лицето й. За пръв път, откакто я познавах, решителността и непоколебимостта, които й помагаха да се справи и в най-критичните моменти, сякаш се бяха изчерпали. Знаех, че ако имаше възможност да действа, тя нямаше да се уплаши щеше да успее да стигне до гарата и да предаде стоката, като използва някоя от хитрините си. Но този път хазяйката ми беше с вързани ръце — не можеше да мръдне от къщата си поради заплахата от полицейски обиск, който може би щеше да се състои, а може би не. И знаех, че ако не съумея да поема нещата в свои ръце, това ще бъде краят и за двете ни. Затова събрах сили и се въоръжих със смелост.
— Права сте, Канделария, ще се справя, не се безпокойте. Но преди това искам да ми кажете нещо.
— Питай каквото искаш, момиче, но побързай, до шест остават по-малко от два часа — добави тя, опитвайки се да прикрие облекчението си, като видя, че съм готова да действам.
— Къде ще отидат пистолетите? Кои са тези мъже от Лараш?
— Това не те интересува. Важното е да стигнат до предназначението си в уречения час, да ги оставиш, където ти кажат, и да вземеш парите, които трябва да ти дадат — хиляда и деветстотин дуро, не забравяй да преброиш банкнотите една по една. А после се върни час по-скоро, защото ще умра от напрежение.
— Рискуваме много, Канделария — настоях аз. — Нека поне да знам с кого си имаме работа.
Тя въздъхна шумно и бюстът й полузакрит от овехтелия пеньоар, който бе наметнала в последния момент, отново се издигна и спусна като задвижен от помпа.
— Масони са — прошепна тя в ухото ми, сякаш я беше страх да произнесе думата. — Би трябвало да дойдат тази нощ с кола от Лараш и сигурно вече се крият при изворите Буселмал или в някоя градина по долината на река Мартин. Идват откъм територията на кабилите, не смеят да се движат по шосето. Вероятно ще вземат оръжията от там, където ти ги оставиш, и дори няма да се качат на влака. Според мен ще се върнат в града си отново през териториите на кабилите и ще избягват Тетуан. Но това е само предположение, защото, да ти призная, нямам никаква представа какво са намислили тези мъже.
Въздъхна, втренчила поглед пред себе си, и продължи да шепне:
— Знам обаче нещо, което всички знаят: бунтовниците преследваха безмилостно всички, които имат нещо общо с масонството. Някои бяха убити с изстрел в главата в самото помещение, където се събираха; късметлиите избягаха в Танжер или във френската зона. Други бяха отведени в „Ел Моготе“ и някой прекрасен ден ще ги разстрелят, без да им мигне окото. А вероятно има и такива, които се крият по мазета, тавани и входове и треперят от страх някой доносник да не ги издаде и да ги изкарат от скривалищата им с прикладите за пушките. Затова не намерих никого, който да посмее да купи стоката, но чрез няколко души се свързах с хората от Лараш. Ето защо знам у кого ще отидат пистолетите.
Погледна ме в очите беше сериозна и мрачна, каквато не я бях виждала дотогава.
— Положението е много лошо, момиче, много лошо — процеди през зъби. — Тук няма милост, няма снизхождение. Изкаже ли някой и най-маловажното мнение, свършено е с него. Много нещастници вече умряха, а бяха почтени хора, които и муха не са убили през живота си, нито са сторили зло някому. Внимавай много, момиче, да не бъдеш следващата.
Отново намерих кураж незнайно откъде, за да я уверя в нещо, в което дори аз не вярвах:
— Не се тревожете, Канделария, ще видите, че ще се справим по някакъв начин.
И без да кажа дума повече, се отправих към пейката и се качих на нея със зловещия товар, привързан здраво към тялото ми. Застанала под лозницата, Канделария ме наблюдаваше и се кръстеше, шепнейки под листата: „В името на Отца, Сина и Светия Дух, нека Богородица те закриля, душице“. Последното, което чух, беше звучната целувка, която залепи на пръстите си, след като се прекръсти. Секунда след това изчезнах зад оградата и се стоварих като чувал в двора на бакалницата.