Лутанията ме отведоха до някаква къща с голям фенер над вратата. Внезапно чух смехове, глъч, нестройни гласове, пеещи „Моето конче“ в акомпанимент на раздрънкано пиано. Реших да се приближа, за да видя някакъв знак, по който да се ориентирам. Когато бях само на няколко метра, една двойка излезе шумно от помещението, разговаряйки на испански: мъжът, явно пиян, се подпираше на изрусена жена на средна възраст, която се заливаше в кикот. Тогава си дадох сметка, че се намирам пред публичен дом, но вече бе твърде късно, за да се престоря на местна старица двамата бяха само на няколко крачки от мен. „Момиче, ела с мен, момиче, искам да ти покажа нещо, виж, виж, хубавице“, каза завалено мъжът, като протегна едната си ръка към мен, докато с другата се държеше безсрамно между краката. Жената се опита да го спре, като се заливаше от смях, докато аз отскочих и хукнах като луда, притиснала здраво хиджаба към тялото си.
Зад мен остана публичният дом, пълен с войници, които играеха на карти, пееха с пълно гърло и опипваха настървено жените, за да избягат за момент от мисълта, че в някой от следващите дни ще пресекат протока и ще се озоват в зловещата реалност на войната.
И точно тогава, когато се отдалечавах от бордея с цялата бързина, на която бях способна, съдбата най-после се смили над мен — след като свих зад ъгъла, се озовах пред площад „Ел Фоки“.
Въздъхнах с облекчение, че отново съм намерила правилната посока най-после знаех как да изляза от лабиринта, в който се бе превърнала медината. Времето летеше и аз трябваше да летя с него. Вървях с дълги и бързи стъпки, доколкото бронята ми позволяваше, и за няколко минути стигнах до портата „Ла Лунета“. Там обаче ме очакваше друга неприятна изненада видях един от страховитите военни постове, които бяха попречили на хората от Лараш да влязат в Тетуан. Няколко войници, предпазни бариери и две коли — достатъчен наличен състав, за да изплаши всеки, който би искал да влезе в града с недотам чисти намерения. Гърлото ми пресъхна, но знаех, че не мога да се върна, нито да спра, за да обмисля какво да правя, така че отново вперих очи в земята и продължих пътя си с тътреща се походка, както ме бе посъветвала Канделария. Преминах поста с пулсиращи слепоочия и със затаен дъх, очаквайки всеки момент да ме спрат и да ме попитат къде отивам, коя съм, какво крия. За мой късмет почти не ме погледнаха. Просто не ми обърнаха внимание, също като офицерите, които бях срещнала по-рано в тясната уличка. Каква опасност за славния бунт можеше да представлява една мароканка с уморена походка, която вървеше като сянка из улиците призори?
Слязох до откритата зона на парка и с усилие на волята успях да се съвзема. Прекосих с престорено спокойствие изпълнените с притихнали сенки градини, толкова странни без шумните деца, без двойките и старците, които денем се разхождаха сред фонтаните и палмите. Колкото повече вървях, толкова по-ясно се очертаваше гарата пред мен. В сравнение с ниските къщи в медината тя ми се стори грандиозна и заплашителна, полумавританска, полуандалуска с куличките си в ъглите, с керемидите и зелените плочки, с огромните арки на входовете. Няколко фенера осветяваха с мъждива светлина фасадата и силуетът й се открояваше на фона на масивния Бени Хосмар — скалистите и внушителни планини, откъдето се предполагаше, че ще дойдат хората от Лараш. Бях минавала край гарата само веднъж, когато комисарят ме закара с кола от болницата до пансиона. Иначе я бях виждала няколко пъти, но винаги отдалече, от „Ла Лунета“, без да мога да преценя размерите й. Сега, когато се озовах пред нея, тя ми се стори толкова заплашително голяма, че ми се прииска да се върна в тесните уютни улички на Арабския квартал.