Не можех обаче да си позволя страхът отново да ме завладее, затова събрах сили и се приготвих да пресека шосето за Сеута, по което в този час не се вдигаше дори прах. Опитах да си вдъхна смелост, като пресмятах времето, като си повтарях, че още малко — и всичко ще свърши, че голяма част от задачата вече е изпълнена. Стопли ме мисълта, че скоро ще се освободя от стягащите ме ленти, от пистолетите, които се впиваха в тялото ми, и от дрехите, с които се чувствах толкова странно. Оставаше малко, още малко.
Влязох в гарата през централния вход, чиито врати бяха широко отворени. Студена ярка светлина обливаше залата, в пълен контраст с тъмната нощ, която остана зад мен. Първото, което забелязах, беше един голям часовник, който показваше шест без петнайсет. Въздъхнах облекчено под плата, покриващ лицето ми — не бях закъсняла много. Нарочно тръгнах бавно през фоайето, докато очите ми, скрити под покривалото, проучваха обстановката. Гишетата бяха затворени, имаше само някакъв арабин, излегнал се на една пейка, с вързоп в краката. В дъното две големи врати водеха към перона. Вляво имаше друга врата с четливо написана табела, която указваше, че това е бюфетът. Потърсих таблото с разписанието и го открих вляво. Не се спрях да го разгледам; просто седнах на пейката под него и се приготвих да чакам. Още щом се докоснах до дървото, усетих приятно чувство на облекчение, което се разля по цялото ми тяло. Едва сега осъзнах колко съм уморена и какво неимоверно усилие ми е струвало да вървя, без да спирам, със зловещия товар, превърнал се в моя втора кожа от метал.
Въпреки че никой не се появи в залата, докато седях неподвижно на пейката, до мен достигаха звуци, по които разбрах, че не съм сама. Някои идваха отвън, от перона. Стъпки и гласове на мъже, едни приглушени, други по-отчетливи. Бяха млади гласове, навярно на войниците, които охраняваха гарата. Опитах се да пропъдя мисълта, че вероятно имат изрична заповед да стрелят без колебание при всяко основателно подозрение. От бюфета също долових шумове. Успокоих се, като ги чух; така поне разбрах, че бюфетчията е на работното си място. Изчаках десет минути, които изминаха отчайващо бавно — нямаше време за двайсетминутния престой, за който ми бе казала Канделария. Когато стрелките на часовника отбелязаха шест без пет, събрах сили, станах с усилие и се отправих към съдбата си.
Бюфетът беше голям и вътре имаше поне дузина маси, които в момента не бяха заети, с изключение на една, на която някакъв мъж дремеше, скрил глава между ръцете си. До него имаше празна стомна за вино. Тръгнах към тезгяха, като тътрех бабушите си, без да имам ни най-малка представа какво трябва да кажа или какво трябва да чуя. Зад плота един слаб мургав мъж с полуугаснал фас в уста подреждаше чинии и чаши на купчини, без да проявява видим интерес към жената със забулено лице, която се приближаваше към него. Когато стигнах до тезгяха, той каза високо и отчетливо: „В седем и половина, влакът тръгва в седем и половина“. А после тихо добави няколко думи на арабски, които не разбрах. „Испанка съм, не ви разбирам“, прошепнах аз иззад булото. Той отвори уста, сякаш не вярваше на ушите си, и фасът падна на земята. После бързо ми прошепна: „Отидете в тоалетната на перона и затворете вратата, чакат ви“.
Запътих се бавно към вратата, върнах се в залата и от там излязох на перона. Преди това се увих с хиджаба и вдигнах булото почти до миглите си. Широкият перон беше пуст и срещу него се издигаше единствено огромният и тъмен скалист силует на Бени Хосмар. Войниците, четирима на брой, пушеха и разговаряха под една от арките, водещи към коловозите. Стреснаха се, когато видяха неясна сянка да излиза — забелязах как застинаха, как събраха токовете на ботушите си, как изопнаха тела, как наместиха пушките си на рамо.