— Стой! — извика един от тях веднага щом ме видя. Почувствах как тялото ми се вцепенява под железния обръч на оръжията.
— Остави я, Чурука, не виждаш ли, че е местна? — каза веднага друг.
Останах на място, без да мръдна напред, нито да се върна назад. Те също не се приближиха — останаха, където бяха, на трийсетина метра от мен, като обсъждаха какво да правят.
— Все ми е едно дали е мюсюлманка или християнка. Сержантът каза да проверяваме самоличността на всички.
— По дяволите, Чурука, много си тъп. Вече десет пъти ти казахме, че говореше за испанците, не за мюсюлманите, а ти нищо не си разбрал, човече — обясни трети.
— Вие не разбирате. Госпожо, документите, ако обичате.
Краката ми се подкосиха, струваше ми се, че ще припадна. Реших, че това е краят. Затаих дъх и усетих студената пот, която се стичаше по цялото ми тяло.
— Голям глупак си, Чурука — дочу се иззад гърба му гласът на друг войник. — Местните не ходят по улиците с документ за самоличност, разбери най-после, че това тук е Африка, а не площадът на родния ти град.
Твърде късно — педантичният войник вече беше на две крачки от мен, протегнал ръка в очакване на някакъв документ, като търсеше погледа ми сред гънките на плата, който ме покриваше. Не го срещна обаче — бях го вперила в земята, в изкаляните му ботуши, в старите ми бабуши и половиния метър, който разделяше двата чифта крака.
— Ако сержантът научи, че си притеснявал една безобидна мароканка, ще отнесеш три дни карцер в крепостта, момче.
Възможността да изтърпи това зловещо наказание най-после вразуми тъй наречения Чурука. Не успях да видя лицето на спасителя си — погледът ми бе все така забит в земята. Заплахата с карцер обаче имаше ефект и педантичният и твърдоглав войник, след като помисли няколко секунди, отдръпна ръката си, обърна се и се отдалечи от мен.
Благослових здравия разум на другаря му, който го възпря, и щом четиримата войници се събраха отново под арката, аз се обърнах и продължих пътя си, без да следвам определена посока. Вървях бавно и се опитвах единствено да възвърна самообладанието си. След като се успокоих, най-после можах да насоча усилията си към търсенето на тоалетните. Огледах се наоколо: имаше двама араби, които спяха на земята с гръб, опрян на стената, и едно измършавяло куче, което пресичаше коловозите. Скоро намерих целта; за мой късмет тоалетните се намираха в противоположния край на перона, далеч от войниците под арката. Със затаен дъх бутнах вратата от армирано стъкло и влязох в нещо подобно на коридор. Вътре бе сумрачно, но не потърсих ключа за осветлението, предпочетох очите ми да свикнат с тъмнината. Съзрях знака за мъже вляво и този за жени вдясно. А в дъното до стената различих някаква купчина дрехи, която бавно се раздвижи. От вързопа внимателно се подаде покрита с качулка глава и в полумрака нечии очи срещнаха моите.
— Носиш ли стоката? — попита на испански. Говореше бързо и отчетливо.
Кимнах утвърдително и вързопът предпазливо се изправи, докато се превърна във фигура на мъж, облечен като мен в арабски дрехи.
— Къде е?
Свалих булото, за да мога да говоря по-лесно, разтворих хиджаба и му показах омотаното си в ленти тяло.
— Тук.
— Мили боже! — успя само да прошепне той. В тези две думи се съдържаше цял свят от емоции: изненада, тревога, нетърпение. Говореше загрижено и имаше вид на възпитан човек. — Можете ли да ги свалите сама? — попита тогава той.
— Ще ми трябва време — прошепнах аз.
Посочи една кабинка за жени и двамата влязохме. Помещението беше тясно, осветено само от избледняващата лунна светлина, която проникваше през малкото прозорче, но това ни бе напълно достатъчно.
— Побързайте, не бива да губим нито минута. Скоро ще дойде сутрешната смяна — тогава претърсват основно цялата гара, преди да потегли първият влак. Налага се да ви помогна — заяви той, като затвори вратата след себе си.
Пуснах хиджаба на земята и скръстих ръце, за да дам възможност на непознатия да ме опипва, да развързва възли, да развива ленти ида освобождава тялото ми от зловещата му обвивка.
Преди да започне, свали качулката си и пред мен се появи сериозното и приятно лице на испанец на средна възраст с набола няколкодневна брада. Имаше кестенява къдрава коса, разрошена от дрехите, под които вероятно се бе крил доста време. Пръстите му заработиха, но задачата не бе никак лесна. Канделария се беше постарала съвестно и нито едно от оръжията не беше помръднало, но възлите бяха толкова стегнати, а лентите от плат — толкова много, че свалянето им ни отне повече време, отколкото ние с непознатия бихме желали. Двамата мълчахме, затворени в тясната кабина със сини плочки и клекало на пода. Чуваше се само шумът от равномерното ни дишане и някоя откъслечна фраза, която бележеше хода на процеса: „този вече е свален, сега тук, мръднете малко, така е добре, вдигнете още ръката, внимавайте.“ Въпреки липсата на време, мъжът от Лараш действаше безкрайно внимателно, почти свенливо, като избягваше, доколкото бе възможно, да доближава по-интимните ми места или да докосва кожата ми повече от необходимото. Сякаш се страхуваше да не омърси с ръцете си целостта ми, сякаш товарът, който носех прилепен до тялото си, беше фина обвивка от копринена хартия, а не черна броня от предмети, предназначени да убиват. Физическата му близост не ме притесни нито за миг нито неволните му ласки, нито близостта на почти долепеното до мен тяло. Това несъмнено беше най-приятният момент от нощта — не защото един мъж докосваше тялото ми след толкова месеци, а защото мислех, че с това действие настъпва началото на края.