Всичко вървеше с добро темпо. Пистолетите излизаха един по един от скривалищата си и се натрупваха на купчина на пода. Вече оставаха много малко, не повече от три-четири. Пресметнах, че след пет, най-много десет минути всичко ще свърши. И тогава, най-неочаквано, тишината бе нарушена. Двамата затаихме дъх и преустановихме работата си. Отвън, все още отдалече, до нас достигнаха звуци от някакво оживление, бележещи началото на нова дейност.
Мъжът пое дълбоко въздух и извади от джоба си часовник.
— Дошла е новата смяна, подранили са — каза той. В тихия му глас долових нервност, тревога и желание да не ми предаде нито едно от тези чувства.
— Сега какво ще правим? — прошепнах аз.
— Ще излезем от тук незабавно — отвърна веднага той. — Облечете се, побързайте.
— А останалите пистолети?
— Оставете ги. Сега трябва да бягаме. Войниците скоро ще влязат, за да проверят дали всичко е наред.
Докато аз се увивах с треперещи пръсти в хиджаба, той развърза от колана си мръсна платнена торба и напъха с шепи пистолетите в нея.
— Откъде ще излезем? — попитах тихо.
— От там. — Той вдигна глава и посочи с брадичка прозореца. — Първо ще скочите вие, после аз ще хвърля пистолетите и ще изляза. Но чуйте — ако не успея да тръгна с вас, вземете пистолетите и тичайте успоредно на релсите. Оставете ги до първата табела на някоя спирка или гара, ще има кой да ги вземе. Не се обръщайте назад и не ме чакайте, просто излезте и бягайте. Хайде, качвайте се, стъпете на ръцете ми.
Погледнах разположения високо тесен прозорец. Стори ми се невъзможно да минем през него, но не му казах нищо. Бях толкова уплашена, че просто се приготвих да изпълня нарежданията му, доверявайки се сляпо на решенията на този непознат масон, чието име никога нямаше да узная.
— Почакайте — каза тогава той, сякаш бе забравил нещо.
Разкопча с едно дръпване ризата си и извади малка платнена торбичка, подобна на кесия.
— Приберете я, това са уговорените пари. За всеки случай, ако нещата вън се усложнят.
— Но има още пистолети… — заекнах аз, като заопипвах тялото си.
— Няма значение. Вие вече изпълнихте вашата част, така че трябва да ви платя — каза той, докато окачваше кесията на врата ми. Аз стоях неподвижно, като упоена. — Хайде, не бива да губим и секунда.
Най-после реагирах. Опрях крак върху подложените му на кръст длани и с усилие се хванах за перваза на прозореца.
— Бързо, отворете го — подкани ме той. — Погледнете навън. Кажете ми накратко какво виждате и чувате.
Прозорецът гледаше към тъмното поле, звуците долитаха от другата страна, която беше извън полезрението ми. Шум на мотори, хрущене на гуми върху чакъла, твърди стъпки, поздрави и заповеди, властни гласове, разпределящи задачите. Стремително, възбудено, сякаш наближаваше краят на света, макар че утрото още не беше настъпило.
— Писаро и Гарсия — в бюфета. Руис и Ллбадалехо — при гишетата. Вие — в канцелариите, а вие двамата — в тоалетните. Хайде, размърдайте си задниците — извика някой гневно и властно.
— Не виждам никого, но идват насам — съобщих аз с все още подадена навън глава.