— Скачайте — заповяда тогава той.
Не скочих. Височината ме безпокоеше, преди това трябваше да провра тялото си навън, несъзнателно отказвах да изляза сама. Исках мъжът от Лараш да ме увери, че ще дойде с мен, че ще ме отведе за ръка там, където трябваше да отида.
Шумовете се чуваха все по-близо. Скърцането на ботушите върху земята, силните гласове, раздаващи нареждания: „Кинтеро — в Дамската тоалетна; Вилярта — в мъжката“. Явно не бяха мудните новобранци, които срещнах при пристигането си, а патрул от отпочинали мъже, нетърпеливи да оползотворят активно началото на работния ден.
— Скочете и бягайте! — повтори енергично мъжът, като ме сграбчи за краката и ме повдигна.
Скочих. Скочих, паднах и върху мен се стовари торбата с пистолетите. Почти веднага след това чух трясъка от отворени с ритници врати. Последното, което стигна до ушите ми, бяха хрипливите викове, насочени към мъжа, когото никога повече не видях:
— Какво правите в дамската тоалетна, арабино? Какво изхвърляш през прозореца? Вилярта, бързо отиди да видиш дали е изхвърлил нещо навън.
Хукнах да бягам. Слепешката, отчаяно. Под прикритието на нощта, влачейки торбата с пистолетите; глуха, безчувствена, без да знам дали ме преследват, без да се питам какво е станало с мъжа от Лараш, озовал се пред насочената към него пушка. Чехълът ми се изхлузи, един от последните пистолети се развърза и падна, но не се спрях да ги търся. Просто продължих да тичам в тъмнината полу боса, следвайки линията на релсите, без да спирам, без да мисля. Прекосях равни поля, градини, насаждения с тръстика, малки плантации. Спънах се, изправих се и продължих да тичам без почивка, без да пресмятам какво разстояние съм изминала. Живо същество не излезе насреща ми, нищо не попречи на трескава бързина, с която краката ми се движеха, докато най-сетне сред сенките успях да съзра табела с надпис. Спирка Малалиен, гласеше тя. Това навярно беше мястото.
Станцията се намираше на стотина метра от надписа, осветена единствено от един жълтеникав фенер. Не стигнах до нея — спрях лудешкия си бяг веднага щом се озовах до надписа. Огледах се във всички посоки, за да видя дали вече има някой, на когото да предам оръжията. Сърцето ми биеше до пръсване, устата ми беше пълна с прах; опитах се, но безуспешно, да приглуша шумното си пресекливо дишане. Никой не дойде при мен. Никой не чакаше стоката. Може би щяха да дойдат по-късно, а може би никога нямаше да се появят.
За по-малко от минута взех решение. Оставих торбата на земята, сплесках я максимално и започнах трескаво да ровя и да трупам върху оръжията пръст, камъни и вейки, с които ги прикрих. Когато реших, че вече не изглеждат подозрително, си тръгнах.
Поех дъх и поднових лудешкия си бяг натам, където се виждаха светлините на Тетуан. Вече се бях отървала от товара, така че реших да се освободя и от останалия баласт. Без да спирам, разтворих робата и с труд успях да развържа последните възли. Трите последни пистолета се изхлузиха и паднаха по пътя: първо единият, после вторият, накрая третият. Когато стигнах покрайнините на града, носех единствено товара на изтощението, тъгата и раните. И една пълна с банкноти кесия, окачена на врата ми. От оръжията — нито следа.
Тръгнах по канавката край шосето за Сеута, като вече крачех бавно. Бях изгубила и втория чехъл, така че отново влязох в ролята на босонога и забулена мюсюлманка, която с мъка се изкачва към портата „Ла Лунета“. Вече не вървях с престорено тътреща се походка — просто краката едва ме държаха. Крайниците ми се бяха схванали, цялото ми тяло беше в пришки, мръсотия и синини; чувствах се изтощена до крайност.
Когато влязох в града, сенките започваха да избледняват. От близката джамия мюезинът призоваваше мюсюлманите за първата молитва, а тръбата на казармата в Интендантството свиреше утринна заря. От „Ла Гасета де Африка“ излизаха току-що отпечатаните вестници, а по „Ла Лунета“ вървяха с прозевки най-ранобудните ваксаджии. Сладкарят Менахем вече бе запалил пещта, а дон Леандро подреждаше стоката в магазина си с пристегната на кръста престилка.
Всички тези сцени от ежедневието минаха пред очите ми като чужди, без да привлекат вниманието ми, без да оставят следа. Знаех, че Канделария ще бъде доволна, когато й връча парите, и ще реши, че съм извършила чутовен подвиг. Аз обаче не изпитвах ни най-малко задоволство. Чувствах само как ме разяжда едно огромно, мъчително безпокойство.
Докато тичах лудешки по полето, докато забивах нокти в пръстта и заривах с нея торбата, докато вървях по шосето, по време на последните перипетии през тази дълга нощ, в съзнанието ми бяха изникнали хиляди картини, съставящи различни епизоди с един-единствен герой: мъжа от Лараш. В един от тях войниците установяваха, че не е хвърлил нищо през прозореца, че всичко е било фалшива тревога, че този човек е просто един сънлив и объркан арабин; тогава го пускаха, защото им беше наредено да не безпокоят местното население, ако не се констатира нещо нередно. В друг, много по-различен епизод още с отварянето на вратата войникът установяваше, че пред себе си има предрешен испанец; приклещваше го в ъгъла, насочваше пушката към главата му и извикваше подкрепления. После го разпитваха, арестуваха го и го отвеждаха в казармата. А може би мъжът се бе опитал да избяга и го бяха убили с изстрел в гърба, докато е прескачал релсите. Между тези две предположения имаше място за стотици други; знаех само, че никога няма да узная кое е било най-близо до истината.