Върнах се при входа и чух, че някой чука с кокалчетата на пръстите по вратата. Отворих веднага, знаех кой е. Канделария се промъкна вътре като тлъст червей.
— Как ти се струва, момиче? Харесва ли ти? — попита тя с тревога. Беше се издокарала за случая с един от костюмите, които аз й бях ушила, с чифт обувки, които бе наследила от мен, и с една доста пищна прическа, която й бе направила набързо приятелката й Ремедиос. Иззад несръчно поставения на клепачите грим тъмните й очи искряха със заразителен блясък. Този ден беше специален и за Контрабандистката, беше началото на нещо ново и неочаквано. С ателието, което беше готово да отвори врати, тя за пръв и единствен път в бурния си живот бе заложила на едро. Може би новият етап щеше да компенсира глада, преживян в детството, побоищата от мъжа й, непрекъснатите заплахи на полицията, които бе слушала от години. Три четвърти от живота си тя бе мамила и хитрувала, беше се надбягвала и мерила сили със злата съдба. Може би бе дошло време да спре и да си отдъхне.
Не отговорих веднага на въпроса как намирам мястото. Издържах няколко секунди погледа й, опитвайки се да преценя какво бе означавала тази жена за мен от момента, в който комисарят ме стовари в дома й като нежелан вързоп.
Гледах я мълчаливо и неочаквано пред нея се мярна образът на майка ми. Твърде малко общи неща имаше между Долорес и Контрабандистката. Майка ми беше олицетворение на строгостта и умереността, а Канделария, в сравнение с нея, беше истински динамит. Характерите им, моралните им ценности и начинът, по който се справяха с предизвикателствата на живота, бяха напълно различни, но за пръв път установих известно сходство между тях. Макар всяка по свой начин и в своя свят, двете принадлежаха към раса от смели и бойки жени, способни да си проправят път в живота с малкото, което съдбата им предоставяше. Заради самата мен и заради тях, заради всички нас, аз трябваше да се боря и да успея в новото начинание.
— Много ми харесва — отвърнах най-после с усмивка. — Превъзходен е, Канделария, не мога да си представя по-добро място.
Тя също ми се усмихна и ме щипна по бузата с нежност и с древна като времето мъдрост. Двете предчувствахме, че от този момент нататък всичко ще е различно. Да, щяхме да се виждаме, но дискретно и от време на време. Вече нямаше да спим под един покрив, нямаше заедно да присъстваме на кавгите по време на хранене; нямаше да прибираме масата след вечеря, нито да разговаряме шепнешком в стаята ми. Вярно, пътищата ни скоро щяха да се разделят. Знаехме обаче, чедо края на живота ни ще ни свързва нещо, за което никой нямаше да чуе и дума от нас.
14.
Настаних се за по-малко от седмица. Пришпорвана от Канделария, аз подреждах стаи и поръчвах мебели, уреди и инструменти. Тя посрещаше всичко с изобретателност и пари, готова да се раздаде докрай в това начинание с все още неясно бъдеще.
— Ти само кажи, душице, защото никога през живота си не съм виждала истинско модно ателие и нямам представа какво точно трябва за подобно нещо. Ако не беше проклетата война, можехме да отидем с теб в Танжер и да купим чудни френски мебели от „Пале дю Мобилие“, и между другото половин дузина гащи от „Ла Султана“, но понеже не можем да мръднем от Тетуан, а и не искам да те свързват много-много с мен, ти ще ми казваш какво ти е нужно, а аз ще гледам някак да го намеря чрез връзките си. Така че давай, момиче, кажи какво трябва да купя и откъде да почна.
— Първо салонът. Той ще определя облика на ателието, затова трябва да излъчва изисканост и добър вкус — казах аз, припомняйки си ателието на доня Мануела и къщите, в които бях влизала, докато разнасях готовите поръчки. Апартаментът на „Сиди Мандри“, построен по мярката на малкия Тетуан, не беше толкова внушителен и голям като богаташките къщи в Мадрид, но споменът от миналото можеше да ми помогне да подредя настоящето.