Нахвърлих се жадно върху списанията. Всички със стара дата, много от тях измачкани от пипане, някои дори без корица. Малко за мода, повечето по общи теми. Няколко френски, останалите испански или издавани в протектората: „Ла Есфера“, „Бланко и Негро“ „Нуево Мундо“, „Маруекос Графико“, „Кетама“. Някои страници бяха с подгънато ъгълче — вероятно Канделария ги бе прегледала предварително и ми бе обозначила определени страници. Разтворих ги, но в първия момент не открих каквото търсех. На една снимка двама сресани с брилянтин мъже си стискаха десниците над една мрежа, докато в лявата си ръка всеки държеше ракета. На друга снимка група елегантни дами приветстваше връчването на награда на някакъв тенисист. Тогава си дадох сметка, че в кратката си бележка до Канделария не бях уточнила, че екипът за тенис трябва да е дамски. Канех се да извикам Жамила и да я изпратя отново до „Ла Лунета“, когато от мен се изтръгна радостен вик. В третото отбелязано списание открих точно каквото ми трябваше. Един обширен репортаж показваше снимка на тенисистка, облечена със светла блуза и някаква разделена на две пола, наполовина пола, наполовина широк панталон — нещо, което не бях виждала през живота си, както и вероятно повечето читатели на това списание, ако се съдеше по вниманието, което снимките отделяха на облеклото.
Текстът беше на френски и почти не го разбрах, но няколко данни се повтаряха: тенисистката Лили Алварес, дизайнерката Елза Скиапарели, някакво място Уимбълдън. Въпреки задоволството, че съм намерила информация, върху която да работя, то скоро бе помрачено от тревожно чувство. Затворих списанието и го огледах внимателно. Беше старо, пожълтяло. Потърсих датата. 1931-а. Задната страница липсваше, по краищата имаше следи от влага, някои страници бяха скъсани. Обхвана ме безпокойство. Не можех да покажа такава вехтория на германката и да я попитам какво е мнението й за екипа; щях да проваля фалшивия си образ на изискана модистка, запозната с най-новите тенденции. Закрачих нервно из къщата, като се опитвах да намеря някакъв изход, някаква стратегия всичко, което би ми послужило, за да отстраня непредвидената спънка. Токчетата ми потракваха безспир по плочките на коридора, докато вървях от единия до другия му край, и накрая, единственото, което ми хрумна, беше да изкопирам сама модела да го представя като мое оригинално предложение. Нямах обаче никаква представа как се рисува и резултатът щеше да бъде толкова недодялан, че щеше да ме смъкне няколко стъпала надолу по стълбицата на предполагаемата ми биография. Измъчвана от безпокойство, реших за пореден път да прибягна до Канделария.
Жамила беше излязла — леката домакинска работа у дома й предоставяше доста свободно време, нещо немислимо доскоро заради тежката работа в пансиона. За да навакса пропуснатото момичето се възползваше от тези моменти, за да излиза непрекъснато, под предлог, че отива да свърши някаква дребна поръчка. „Госпойце, иска Жамила отиде купи ядки, нали?“ Още преди да получи отговор, тя вече тичаше надолу по стълбите, за да потърси ядки, хляб, плодове или просто въздух и свобода. Откъснах страниците от списанието, прибрах ги в чантата и реших сама да отида до „Ла Лунета“, но когато пристигнах там, не заварих Контрабандистката. В къщата бяха само новата прислужница, която се трудеше в кухнята, и учителят, седнал до прозореца, явно силно настинал. Поздрави ме сърдечно.
— Виж ти, виж ти, колко добре ни се е отразила смяната на жилището — каза той закачливо, имайки предвид променената ми външност.
Почти не обърнах внимание на думите му — имах други належащи проблеми.
— Нямате ли представа къде е отишла Канделария, дон Анселмо?
— Никаква, момичето ми. Знаеш, че непрекъснато ходи насам-натам, движи се като опашка на гущер.
Закърших нервно пръсти. Трябваше да я намеря, нуждаех се от решение. Учителят забеляза тревогата ми.
— Какво ти е, момиче?
В отчаянието си се обърнах към него за помощ:
— Умеете ли да рисувате?
— Аз? Дори кръг не мога да начертая. Извън равнобедрения триъгълник съм загубен.
Нямах представа как изглежда подобно нещо, но и не ме интересуваше; въпросът беше, че бившият ми съквартирант в пансиона също не можеше да ми помогне. Отново закърших ръце и излязох на балкона, за да видя дали Канделария не се връща. Огледах пълната с хора улица, като почуквах нервно с токчетата си. Гласът на стария републиканец прозвуча зад мен: