— Защо не ми кажеш какво търсиш? Може да ти помогна.
Обърнах се.
— Търся човек, които да рисува добре, за да изкопира няколко модела от списание.
— Отиди в школата на Бертучи.
— На кого?
— Бертучи, художника. — Изражението на лицето ми вероятно му разкри моето невежество. — Но, момиче, от три месеца си в Тетуан и още не знаеш кой е маестро Бертучи? Мариано Бертучи, великият художник на Мароко.
Не знаех кой е този Бертучи, нито ме интересуваше. Исках единствено да реша час по-скоро затруднението си.
— А той може ли да нарисува каквото ми трябва?
Дон Анселмо се изсмя, след което получи пристъп на хриплива кашлица. Трите кутии цигари „Толедо“ на ден си казваха думата.
— Какво говориш, Сирита. Да не мислиш, че Бертучи ще се занимава с твоите модели? Дон Мариано е артист, отдаден на живописта, на мисията да увековечи традиционното изкуство на тази земя и да прослави Мароко извън границите на страната; той не е портретист, който рисува по поръчка. В школата му обаче има много хора, които могат да ги помогнат; млади художници с малко работа, момчета и момичета, които присъстват на уроците му и се учат да рисуват.
— А къде се намира школата? — попитах, като си сложих шапката и грабнах бързо чантата.
— До портата „Ла Рейна“.
Обърканото ми изражение явно отново го развълнува, защото след нов хриплив смях и нов пристъп на кашлица той стана с усилие от креслото и добави:
— Да вървим, ще дойда с теб.
Излязохме от „Ла Лунета“ и навлязохме в мелаха, Еврейския квартал; прекосихме тесните прави улици, докато си припомнях мислено обърканите си стъпки в нощта, когато носех оръжията. Всичко изглеждаше различно на дневна светлина, с отворените магазинчета и заложни къщи. После тръгнахме по заплетените като в лабиринт улички на медината, където още по-трудно се ориентирах. Въпреки високите си токчета и тясната права пола, аз крачех бързо по калдъръмените улици. Възрастта и кашлицата обаче пречеха на дон Анселмо да поддържа същото темпо. Възрастта, кашлицата и постоянното бърборене за колорита и светлината в картините на Бертучи, за маслените му платна, акварелите и графиките, за дейността на художника като инициатор на школата за местно изкуство и подготвителното училище за изящни изкуства.
— Пращала ли си писма в Испания от Тетуан? — попита той.
Разбира се, че бях пращала писма на майка си. Но се съмнявах, че в тези смутни времена са успели да стигнат до получателя си е Мадрид.
— На всички марки на протектората има негови рисунки. Картини от Ал Хосейма, Ксар ел Кебир, Шауен, Лараш, Тетуан. Пейзажи, хора, сцени от ежедневния живот — всичко излиза изпод четката му.
Той продължаваше да говори, аз крачех бързо и го слушах.
— А плакатите за рекламиране на туризма, и тях ли не си виждала? Едва ли в тези злощастни дни, в които живеем, някой възнамерява да посети Мароко за удоволствие, но изкуството на Бертучи в продължение на години разкрива пред света красотата на тази земя.
Знаех за кои плакати говори, бяха окачени на много места и всеки ден ги виждах. Изгледи от Тетуан, от Кетама, от Арсила, от други краища на зоната. А под тях надпис: „Протекторат на Република Испания в Мароко“. Скоро обаче щяха да променят надписа. Стигнахме до целта си след дълъг и уморителен преход, през който заобикаляхме хора и сергии, кози, деца, сака, джелаби, забулени жени, кучета и локви, кокошки, миризми на кориандър и мента, на изпечен хляб и подправени със сол и оцет маслини; един кипящ от живот свят. Школата се намираше в края на града, в една сграда, принадлежаща на бивше укрепление, долепена до крепостната стена. Около нея цареше оживление, млади хора влизаха и излизаха, някои сами, други на групи; едни с големи папки под мишница, други — не.
— Пристигнахме. Тук ще те оставя. Ще се възползвам от разходката, за да изпия чаша вино с едни приятели, които живеят в Сюика. Напоследък излизам рядко и трябва да оползотворявам всяко посещение навън.
— А как ще се върна? — попитах нерешително. Не бях обърнала никакво внимание на заплетения маршрут; мислех, че учителят ще ме придружи по обратния път.
— Не се тревожи, всяко от тези момчета с радост ще ти помогне. Успех с рисунките, после ще ми кажеш какво е станало.