— Благодаря, все още не съм се устроила напълно. Бихте ли ми показали, ако обичате, това, което носите?
Съседът ми веднага схвана, че не съм го пуснала да влезе в този късен час, за да слушам коментарите му относно свързани с декорацията въпроси.
— Поръчката ви е готова — заяви той, като най-после ми показа това, което дотогава криеше.
Три картона, изрисувани с молив и пастелни бои, показваха от различни ъгли и в различни пози една стилизирана до нереалност манекенка, която носеше чудноватия модел на полата, която не беше пола. Задоволството явно се беше изписало незабавно на лицето ми.
— Виждам, че ги харесвате — каза той с нескрита гордост.
— Много ми харесват.
— Значи ще ги вземете?
— Разбира се. Измъкнахте ме от голямо затруднение. Кажете колко ви дължа, моля ви.
— Само благодарност — това е подарък за добре дошла. Майка ми казва, че трябва да се държим любезно със съседите, макар че тя не ви харесва особено много. Мисля, че й се струвате твърде решителна и малко лекомислена — отбеляза той иронично.
Усмихнах се и за момент сякаш между нас мина лек полъх на взаимна симпатия; съвсем лек повей, който изчезна веднага щом чухме майка му да вика през открехнатата врата името на сина си.
— Феееееееликс! — Удължаваше „е“-то и го задържаше като ластик на прашка. След като опъваше до крайност първата сричка, изстрелваше силно втората. — Феееееееликс — повтори тя.
Тогава той завъртя очи в израз на престорено отчаяние.
— Горката, не може да живее без мен. Тръгвам си.
Пронизителният глас на майка му го повика за трети път с безкрайната си първа гласна.
— Можете да се обръщате към мен, когато пожелаете. С удоволствие ще ви направя и други скици — обожавам всичко, което идва от Париж. Връщам се в тъмницата. Лека нощ, скъпа.
Затворих вратата и дълго съзерцавах рисунките. Наистина бяха прекрасни, не можех да си представя по-добър резултат. И макар че не бяха мое дело, тази вечер си легнах със сладостно чувство в сърцето.
На следващия ден станах рано. Клиентката ми щеше да дойде в единайсет за първата проба, но исках да изпипам и последната подробност преди идването й. Жамила още не се беше върнала от пазара, но щеше скоро да се прибере. В единайсет без двайсет звънецът иззвъня; помислих, че германката навярно е подранила. Отново бях облякла тъмносиния костюм, с който бях преди реших да я приемам с него, все едно че е работна униформа, семпла елегантност в чист вид. По този начин щях да изтъквам професионализма си и щях да прикрия факта, че почти нямам дрехи за есента в гардероба. Вече бях сресана, идеално гримирана, със сребърната ножичка, окачена на шията. Оставаше само един лек ретуш: невидимата маска на жена с опит. Надянах я бързо и отворих самоуверено вратата. И тогава светът сякаш се срина в краката ми.
— Добро утро, госпожице — каза мъжът, като си свали шапката.
— Може ли да вляза?
Съвзех се от изненадата.
— Добро утро, господин комисар. Разбира се. Заповядайте, влезте.
Отведох го в салона и го поканих да седне. Насочи се към едно кресло, без да бърза, докато междувременно оглеждаше помещението. Прокара поглед по гипсовите орнаменти на тавана, по дамаската и голямата махагонова маса, отрупана с чуждестранни списания. По красивия и разкошен старинен полилей, който Канделария бе изнамерила бог знае откъде, за колко и с какви съмнителни хитрини. Сърцето ми заби учестено, а стомахът ми се сви на топка.
Най-после той се настани и аз седнах срещу него — мълчалива, в очакване да заговори, като се опитвах да прикрия безпокойството си от неочакваното посещение.
— Е, виждам, че нещата вървят успешно.
— Правя каквото мога. Започнах да работя; в момента очаквам една клиентка.
— И с какво точно се занимавате? — попита той. Знаеше добре отговора, но по някаква причина искаше сама да му го съобщя.
Опитах се да говоря с неутрален тон. Не исках да ме види уплашена и гузна, но в същото време не желаех да се преструвам на самоуверена и решителна жена, каквато всъщност не бях. Защото той го знаеше по-добре от всеки друг.
— Шия. Модистка съм — казах аз.
Не отвърна нищо. Просто ме изгледа с пронизващите си очи и изчака да продължа обясненията си. Изредих ги, седнала с изправен гръб в края на дивана, без да направя и най-малък опит да намекна за изискания ми репертоар от пози, който бях репетирала стотици пъти за новата ми самоличност. Никакви ефектни кръстосвания на крака. Никакви грациозни приглаждания на косата. Ни най-малко пърхане с мигли. Сдържаност, приличие и спокойствие — само това се постарах да излъчвам.