— Шиех още в Мадрид. Години наред работих в ателието на една много известна модистка. Майка ми беше майсторка шивачка в него. Там научих много: беше първокласно модно ателие, шиехме за заможни жени.
— Разбирам. Много почтена професия. А може ли да знам за кого работите сега?
Отново събрах сили.
— За никого. За себе си.
Повдигна вежди с престорено учудване.
— А може ли да ви попитам как успяхте да отворите ателието сама?
Комисар Васкес можеше да бъде безпощаден до смърт и твърд като стомана, но беше преди всичко джентълмен и формулираше въпросите с безкрайна любезност. С любезност, подправена с шипка цинизъм, който той не се опитваше да прикрие. Изглеждаше много по-спокоен, отколкото по време на посещенията си в болницата. Не беше толкова рязък, толкова напрегнат. Жалко, че не можех да му дам по-подобаващи на изискаността му отговори.
— Дадоха ми парите назаем — казах лаконично.
— Виж ти какъв късмет сте имали — подхвърли иронично той. — А ще бъдете ли така добра да ми кажете кой е човекът, който ви е направил такава щедра услуга?
Мислех, че не съм способна да го направя, но отговорът ми прозвуча незабавно. Незабавно и уверено.
— Канделария.
— Канделария Контрабандистката? — попита той с полуусмивка, издаваща сарказъм и недоверчивост.
— Същата, господине.
— Колко интересно. Не знаех, че от спекула се печели толкова.
Отново ме погледна с пронизващите си като свредел очи и в същия момент осъзнах, че съдбата ми е на ръба между оцеляването и гибелта. Като хвърлена във въздуха монета с еднакви изгледи да падне с лицевата или обратната страна нагоре. Като неумел въжеиграч, който има еднакви шансове да падне на земята или да се сдържи успешно на високо опънатото въже. Като топка за тенис, запратена от нарисувания от съседа ми манекен, една неуспешна топка, изстреляна от грациозна, облечена с дрехи на Скиапарели тенисистка — топка, която не прелита над корта, а в продължение на секунди, дълги като вечност, трепти над мрежата, преди да се стрелне към една от страните, колебаейки се дали да падне в краката на изящната тенисистка или в тези на съперницата й, така се чувствах под изпитателния поглед на комисар Веласкес в тази есенна утрин, изпълнена с най-лошите ми предчувствия. Затворих очи, поех дъх, после ги отворих и казах:
— Вижте, дон Клаудио, вие ме посъветвахте да работя и аз това правя. Това е почтен занаят, не е временно занимание, параван, прикриващ нещо порочно. Вие знаете много добре, знаете защо съм тук, причините, предизвикали това. Обстоятелствата, които ме възпрепятстват да си тръгна. Знаете обаче откъде идвам и къде искам да отида, така че сега ако позволите, ще ви кажа. Произхождам от бедно семейство. Майка ми ме отгледа сама, без мъж. Едва преди няколко месеца научих за съществуването на баща ми, който ми даде парите и бижутата, причинили до голяма степен нещастието ми. Нищо не знаех за него до деня, в който той, предчувствайки, че ще го убият по политически причини, направил равносметка на миналото си и решил да ме припознае и да ми завещае част от имуществото си. Дотогава обаче аз не знаех дори името му, не бях получила и пукната пара от богатството му. Затова започнах да работя още от малка: в началото изпълнявах дребни поръчки и метях пода срещу няколко монети. Бях още дете, на същите години като момичетата с униформата на „Дева Мария Чудотворна“, които преди малко минаха по улицата, може някое от тях да е ваша дъщеря на път за училище, за онзи час на обучение от монахини, по краснопис и латински склонения, който аз никога не съм имала възможност да опозная, защото трябваше да изуча някакъв занаят и да си изкарвам прехраната. Уверявам ви обаче, че всичко правех с удоволствие — обожавах да шия, а и ми се удаваше, така че учих, стараех се, упорствах и с времето се превърнах в добра шивачка. И се отказах от шиенето не от каприз, а защото нещата в Мадрид се влошиха: заради политическото положение клиентките ни заминаха за чужбина, ателието затвори и нямаше работа… Никога не съм се забърквала в неприятности, господин комисар. Всичко, което ми се случи през последната година, всички тези престъпления, в които се предполага, че съм замесена, вие знаете това, не са извършени по моя собствена воля. Докато онзи негодник се появи на пътя ми в един злощастен ден, когато този мръсник влезе в живота ми и неговите проблеми сега са и мои и знам, че трябва да си платя на всяка цена — отговорността е моя и аз я приемам, начина да се справя с тях е единствено като шия — за нищо друго не ме бива. Ако ми затворите тази врата, ако ми подрежете крилата, ме убивате, защото не бих могла да се заема с каквото и да е друго. Опитах, но не намерих нито един човек, който да ме вземе на работа, защото не умея нищо друго. Така че ви моля за услуга: Оставете ме да работя в ателието и не разпитвайте повече. Доверете ми се. Не ме съсипвайте. Наемът на апартамента и всичките мебели в него са платени до последната песета; не съм измамила никого за това и не дължа нищо. Сега тук е нужен единствено човек, който да работи, и това съм аз, готова да си вадя очите денем и нощем. Само ми позволете да работя спокойно, няма да ви създавам никакви неприятности, кълна се в майка си, която е единственото, което имам. Веднага щом събера парите, които дължа в Танжер, веднага щом изплатя дълга си и войната свърши, ще се върна при нея и повече няма да ви безпокоя. Но през това време ви умолявам, господин комисар, не ме притискайте и не ме задушавайте, преди да съм започнала, защото, ако го сторите, няма да спечелите нищо, а аз ще изгубя всичко.