Свикнах да живея сама, спокойно, без страхове. Да се грижа за ателието и за себе си. Работех много, развличах се малко. Обемът на поръчките не надхвърляше възможностите ми, продължих без помощници. Поради това се трудех непрекъснато с конците, ножиците и въображението си. Понякога излизах да купя платове, да обличам копчета, да избирам макари. Наслаждавах се най-много на петъчния ден: отивах на близкия площад „Еспаня“ — мюсюлманите го наричаха „Феддан“, — за да видя как халифът излиза от двореца си и се отправя към джамията, яхнал бял кон под зелен слънчобран, обграден от местни войници с разкошни униформи — беше внушителна гледка. После обикновено тръгвах по улицата, която вече започваха да наричат „Генералисимус“, продължавах разходката до площад „Мулай ел Мехди“ и минавах пред черквата „Муестра Сеньора де лае Викториас“ — католическата мисия, където се отслужваха молитвени служби за войната.
Войната бе далечна, но вездесъща. Новините от другата страна на протока долитаха чрез радиото, чрез вестниците и от уста на уста. Хората отбелязваха напредването на войските с топлийки с цветни главички върху карти, окачени на стените. В самотата на своя дом аз също се осведомявах за случващото се в родината ми. Единственият каприз, който си позволих през тези месеци, беше покупката на радиоапарат; благодарение на него научих преди края на годината, че републиканското правителство се е преместило във Валенсия и е оставило народа сам да защитава Мадрид. Интербригадите отидоха в помощ на републиканците, Хитлер и Мусолини признаха легитимността на Франко, разстреляха Хосе Антонио в затвора в Аликанте, събрах сто и осемдесет лири, настъпи Коледа.
Първата Бъдни вечер в Африка прекарах в пансиона. Опитах се да откажа поканата, но стопанката ме убеди за пореден път с неустоимата си пламенност:
— Ще дойдеш на вечеря на „Ла Лунета“ и толкоз, повече няма да говорим. Докато на трапезата на Канделария има място, никой няма да остане сам на Коледа.
Не можах да откажа, но това ми струваше огромни усилия. С наближаването на празниците тъгата започна да се процежда през прозорците, да пропълзява под вратите и да изпълва ателието с меланхолия. Мислех за майка си, която сигурно се тревожеше, че няма вести от мен, питах се как успява да свързва двата края в тези страшни времена. Въпросите без отговори ме връхлитаха непрекъснато и засилваха безпокойството ми с всеки изминал ден. Обстановката около мен не допринасяше много за запазване на оптимизма: почти не се усещаше радостно настроение, макар че магазините бяха поукрасени, хората си разменяха поздравления, а децата от съседните апартаменти тананикаха коледни песнички, докато тичаха по стълбите. Мисълта за ставащото в Испания беше толкова натрапчива и мрачна, че никой нямаше настроение да празнува.
Пристигнах в пансиона след осем вечерта, не срещнах почти никакви хора по пътя. Канделария беше опекла две пуйки — първите приходи от новата дейност се бяха отразили благотворно върху хранителните й припаси. Аз занесох две бутилки газирано вино и пита холандско сирене, докарано от Танжер на баснословна цена. Заварих наемателите посърнали, потиснати, тъжни. Хазяйката обаче, запретнала ръкави, се опитваше да поддържа висок духа на паството си, като пееше с пълно гърло, докато довършваше приготовленията за вечерята.
— Пристигнах, Канделария — обявих аз, като влязох в кухнята. Спря да пее и да бърка яденето.
— А може ли да знам какво ти е? Защо имаш такъв вид, сякаш отиваш на заколение?
— Какво да ми е? Нищо ми няма — казах аз, избягвайки погледа й, като търсех място, където да оставя бутилките.
Тя избърса ръцете си в една кърпа, хвана ме за китката и ме принуди да се обърна с лице към нея.
— Мен не можеш да ме излъжеш, момиче. Заради майка ти е, нали?
Не я погледнах, нито отговорих.
— Първото посрещане на Коледа извън гнездото е тъжна история, но трябва да се примириш, момиче. Още си спомням как празнувахме вкъщи, макар че бяхме бедни като църковни мишки. Цяла нощ пеехме, танцувахме и пляскахме с ръце, защото за ядене нямаше почти нищо. Но кръвта вода не става, независимо от трудностите и лишенията, в които си живял.
Аз продължавах да избягвам погледа й, като се преструвах, че търся място да сложа бутилките на отрупаната със съдове маса. Хаванче, гърне със супа и паница с бит каймак. Купа с маслини, три глави чесън, дафиново клонче. Тя продължи да говори уверено, съпричастно: