— Но ще видиш, че всичко ще бъде наред. Бъди сигурна, че майка ти е добре, че тази вечер ще празнува със съседите и макар да мисли и да тъгува за теб, навярно се радва, че поне ти имаш късмета да си извън Мадрид, далече от войната.
Може би Канделария беше права, може би отсъствието ми е по-скоро утеха, отколкото мъка за майка ми. Навярно си мислеше, че съм още в Танжер с Рамиро, може би предполагаше, че ще прекараме вечерта в някой разкошен ресторант, сред безгрижни чужденци, танцуващи в интервала между ястията, далеч от ужасите на войната от другата страна на протока. Макар че се бях опитала да я уведомя в писмата си, всички знаеха, че пощата от Мароко не стига до Мадрид и вероятно тези мои послания никога ме бяха напускали Тетуан.
— Може би сте права — прошепнах едва чуто. Още държах бутилките в ръка, забила поглед в масата, неспособна да им намеря място. А и не смеех да погледна Канделария в очите, боях се че ще се разплача.
— Точно така, момиче, стига си умувала. Колкото и да й е мъчно за теб, мисълта, че дъщеря й е далече от бомбите и картечниците не може да не я радва. Така че хайде да се веселим, да се веселим — извика тя, като грабна от ръцете ми едната бутилка. — Ще видиш колко бързо ще ни стане радостно на сърцето, душко. — Отвори я и я надигна. — За майката, която те е родила. — Преди да успея да кажа нещо, тя отпи дълга глътка от пенливото вино. — А сега ти — заповяда, след като си избърса устата с опакото на ръката. Нямах никакво желание да пия, но се подчиних. Беше наздравица за Долорес, за нея бях готова на всичко.
Седнахме да вечеряме, но колкото и да се опитваше Канделария да поддържа празнично настроение, останалите почти не говореха. Нямаха желание дори за свада. Учителят кашляше до задушаване, а мършавите сестри, сега съсухрени още повече, си поплакаха. Дебелата майка въздишаше и подсмърчаше. Виното замая нейния Пакито и той изтърси някаква глупост, телеграфистът му отвърна, най-после се разсмяхме. Тогава хазяйката стана и вдигна с напуканата си чаша наздравица за всички: за присъстващите, за отсъстващите, за едните и за другите. Прегърнахме се, плакахме и поне една вечер не бяхме разделени на два лагера, а бяхме само група нещастници.
Първите месеци на годината преминаха спокойно и в неуморна работа. По същото време гостуванията на моя съсед Феликс Аранда зачестиха, докато накрая се превърна в ежедневно присъствие. Освен че живеехме врата до врата, с него ме свърза и друга близост, която не се измерваше с метрите, които ни деляха. Леко странното му държане и моята непрекъсната нужда от помощ допринесоха между нас да се породи приятелство, което укрепна неусетно и продължи през десетилетията и превратностите, които преживяхме. След първите скици, които решиха затруднението ми с екипа за тенис, се появиха и други случаи, в които синът на доня Енкарна с готовност ми протегна ръка и ми помогна да преодолея на пръв поглед непреодолими препятствия. За разлика от пола-панталона на Скиапарели, при втория случай, когато бях принудена да потърся услугите му, не беше заради художествените му умения, а заради собственото ми невежество по някои финансови въпроси. В началото го приех като незначително усложнение, което не би затруднило всеки друг с малко по-добро образование от моето. За съжаление оскъдната подготовка, която бях получила в скромното мадридско училище, не се простираше дотам. Затова в единайсет часа вечерта преди деня, когато трябваше да връча първата фактура от ателието, аз неочаквано открих, че съм неспособна да изложа писмено услугите и сумите, на които съответстваше извършената работа.
Беше месен ноември. В късния следобед небето постепенно бе придобило оловносив цвят и на смрачаване заваля проливен дъжд — прелюдия към бурята, която приближаваше откъм Средиземно море. Беше от онези бури, които повалят дървета, късат електрическите жици и карат хората да се сгушват в одеялата и да шепнат низ от горещи молитви към света Варвара. Два часа преди времето да се промени, Жамила беше занесла първите току-що завършени поръчки в дома на фрау Хайнц. Двата вечерни тоалета, двата ежедневни костюма и екипът за тенис — първите ми пет произведения — бяха свалени от закачалките в ателието, където чакаха да бъдат изгладени за последен път, бяха поставени в ленените си калъфи и отнесени на три пъти до местопредназначението си. Когато Жамила се върна от последното си посещение, ми предаде молбата:
— Фрау Хайнц казва Жамила отнесе утре фактура в германски марки.