И за да не би посланието да остане неясно, тя ми подаде илик с картичка, на която молбата бе написана. Тогава седнах да мисля как, по дяволите, се пише фактура. За пръв път паметта ми, моята незаменима съюзница, не ме измъкна от затруднението. Докато обзавеждах ателието, а после шиех първите дрехи, образите, които все още пазех от света на доня Мануела, ми бяха помогнали да се справя. Запечатаните в паметта ми картини, заучените умения, механичните движения и действия, повтаряни толкова пъти във времето, ми бяха предоставяли до този момент нужното вдъхновение, за да вървя успешно напред. Познавах отвътре до най-дребния детайл работата в едно добро шивашко ателие, умеех да вземам мерки, да разкроявам, да плисирам поли, да сглобявам ръкави и да поставям ревери, но колкото и да се ровех из списъка с умения и спомени, не намерих нищо, което да ми послужи за отправна точка при изработването на фактура. Докато бях в Мадрид, често се случваше да разнасям фактури по домовете на клиентките: понякога дори се връщах с изплатената сума в джоба. Никога обаче не се бях спирала да отворя някой от пликовете, за да разгледам подробно съдържанието му.
Хрумна ми да прибягна до Канделария, както винаги, но зад стъклата беше тъмно като в рог, дъждът се засилваше, шибан от бурния вятър, а светкавиците си проправяха неумолимо път откъм морето. При тази гледка пътят до пансиона изглеждаше ужасяващ като пътека през ада. Тогава реших да се справя сама: взех молив и лист, седнах на кухненската маса и се захванах за работа. Час и половина по-късно бях на същото място, с десетки смачкани листчета около мен, подострях с нож молива за пети път и продължавах да се чудя колко германски марки са петдесет и петте дуро, които бях предвидила да взема от германката. И тъкмо тогава, посред нощ, нещо се удари силно в стъклото на прозореца. Скочих толкова бързо, че преобърнах стола. Веднага видях, че в кухнята отсреща свети, и въпреки дъжда и късния час, съзрях там закръглената фигура на съседа Феликс, с претенциозните му очила и рядката къдрава коса, вдигнал ръка, готов да хвърли втора шепа бадеми. Отворих ядосано прозореца и понечих да му поискам обяснение за тази нелепа постъпка, но преди да изрека и дума, гласът му долетя до мен. Трополенето на едрите капки по плочките на вътрешния двор заглушаваше думите: посланието му обаче стигна до мен отчетливо:
— Нуждая се от убежище. Не обичам бурите.
Можех да му кресна, че е луд, че ме е уплашил до смърт, да го нарека глупак и просто да затворя прозореца. Не направих обаче нито едно от тези неща, защото в ума ми мигновено проблесна една мисъл: че тази налудничава постъпка би могла да се обърне в моя полза.
— Ще те пусна да влезеш, ако ми помогнеш — отвърнах му аз, без да си дам сметка, че му говоря на „ти“.
— Върви да отвориш, веднага идвам.
Разбира се, съседът ми знаеше, че двеста двайсет и пет песети се обменят за дванайсет и половина райхсмарки. И също така знаеше, че една прилична фактура не може да се напише на лист евтина хартия с размазан молив, така че отново прескочи до дома си и се върна с няколко листа английска хартия в цвят слонова кост и една писалка „Уотърман“, която изписваше изящни букви с лилаво мастило. После пусна в хол своята неизчерпаема изобретателност и неподражаемия си артистичен талант и за половин час, сред гръмотевиците и по пижама, не само успя да състави елегантна фактура, каквато европейските модистки в Северна Африка не можеха дори да си представят, но и даде име на ателието ми. Така се роди „При Сирах“.
Феликс Аранда беше странен човек. Да, беше духовит, с богато въображение и образован. Забавен и любопитен. Леко ексцентричен, а също и малко нахален. Вечерните му посещения се превърнаха в обичайно занимание. Не ежедневно, но постоянно. Понякога минаваха три-четири дни, без да се видим, понякога идваше пет вечери в седмицата. Или шест. Или дори седем. Честотата на тези среши зависеше не от нас, а от обстоятелството доколко пияна беше майка му. Каква странна връзка, какъв непонятен семеен свят цареше зад отсрещната врата. След смъртта на баща му Феликс и доня Екарна водеха привидно изпълнен с хармония живот. Заедно се разхождаха всеки следобед между шест и седем; заедно присъстваха на литургии и панихиди, купуваха лекарства от аптеката „Бенатар“, поздравяваха познатите любезно и хапваха кифли в „Ла Кампана“. Винаги грижлив към нея, той я подкрепяше нежно, докато вървяха: „внимавай, мамо, да не се спънеш, от тук, мамо, внимателно, внимателно“. Тя — горда със своето отроче, хвалеше наляво и надясно талантите му: „моят Феликс казва, моят Феликс прави, моят Феликс мисли, ах, моят Феликс, какво бих правила без него“.