Освен тези и други знания, от Феликс получих и нещо повече: компания, приятелство и идеи за ателието. Някои от тях се оказаха чудесни, а други — твърде ексцентрични, но поне разсмиваха в края на деня двете ни самотни души. Така и не успя да ме убеди да превърна ателието си в студио за сюрреалистични експерименти, в което качулките да са във формата на обувки, а скиците да представят модели, окичени с телефони вместо шапки. Не успя да ме накара да използвам морски раковини за гердани, нито парчета тръстика в коланите. Не успя да ме убеди, че не бива да приемам, която и да е клиентка, ако е лишена от блясък. Послушах го обаче задруги неща.
По негова инициатива промених начина си на говорене. Пропъдих от родния си испански вулгаризмите и разговорните изрази и възприех един нов стил, който ми придаваше по-изискан вид. Започнах да използвам френски думи и изрази, които бях чувала често в заведенията на Танжер, вплетени в разговори, в които почти никога не участвах, или при случайни срещи с хора, с които разменях едва няколко фрази.
И така, без да се напрягам особено — с три-четири пози, няколко точни и препоръки от личния ми Пигмалион, моята все още малобройна клиентела се погрижи да ми създаде биография. За два месеца аз се превърнах в млада шивачка на дрехи от висшата мода, дъщеря на разорен милионер, годеница на красив, известен прелъстител и авантюрист. Според предположенията сме живели в различни страни и сме били принудени да затворим ателиетата и магазините си в Мадрид, уплашени от политическата нестабилност. Междувременно годеникът ми преговарял с едно процъфтяващо предприятие в Аржентина, докато аз съм чакала завръщането му в столицата на протектората, защото ми били препоръчали благотворното въздействие на климата за деликатното ми здраве. Понеже животът ми винаги е бил толкова раздвижен, толкова бурен и толкова светски, не съм могла да гледам как времето минава, без да правя нищо, така че съм решила да открия малко ателие в Тетуан. Най-вече за да имам някакво занимание. Това обяснявало защо цените ми не са астрономически и не отказвам да приема всякакъв род поръчки.
Не опровергах нищо от образа, който си бяха създали за мен благодарение на колоритните коментари на моя приятел Феликс, не го и подсилих: просто оставих всичко, както си беше, подхранвайки тайнствеността и отговарях уклончиво, неопределено — страхотна стръв, която предизвикваше интерес и привличаше нови клиенти. Да можеха да ме видят младите шивачки от ателието на доня Емануела. Да можеха да ме видят съседките от площад „Паха“. Да можеше да ме види майка ми… Майка ми. Опитвах се да не мисля за нея, но споменът ме връхлиташе постоянно. Знаех, че е силна и че ще съумее да устои. Въпреки това обаче жадувах да чуя нещо за нея, да науча как се справя ден след ден, как живее сама и без доходи. Копнеех да й съобщя, че съм добре, че отново шия. Следях събитията по радиото и всяка събота Жамила отиваше до павилиона „Алкарас“, за да купи вестници. Но всяка новина преминаваше през филтъра на националистите, бях наясно с положението в Мадрид и съпротивата му. Но беше все така невъзможно да получа новини директно от майка ми. Колко ми липсваше! Исках да споделя с нея всичко в този чужд град, да създам с нея това ателие, да вкуся отново ястията й, да чуя винаги удачните й забележки. Уви. Долорес я нямаше. Аз обаче бях тук. Сред непознати, без да мога да се върна където и да е, борейки се за оцеляването си, измисляйки си едно измамно съществуване, върху което да стъпя сутринта, когато се събудя; криейки ревностно истината, че един безскрупулен негодник бе разбил сърнето ми и че с цената на една дузина пистолети бях отворила ателието, с което успявах да изкарвам прехраната си.
Често си спомнях и за Игнасио, първия ми годеник. Не ми липсваше физическата му близост; присъствието на Рамиро се бе оказало толкова помитащо и силно, че споменът за Игнасио — толкова деликатен, толкова фин — вече ми се струваше далечен и смътен една почти избледняла сянка. Спомнях си обаче с носталгия верността му, нежността му и увереността, че с него никога няма да ми се случи нищо лошо. И много, много по-често, отколкото желаех, споменът за Рамиро ме връхлиташе неочаквано и пронизваше като нож гърдите ми. Болеше, разбира се, че болеше. Болеше безкрайно много, но накрая свикнах да живея с това, все едно че влачех огромен товар, който забавя стъпките и изисква свръхусилие, но не ти пречи напълно да следваш пътя си.