— На булевард „Лас Палмерас“.
Би трябвало да го предположа — много от най-хубавите жилищни сгради в Тетуан се намираха там. Един отдалечен и дискретен район в южната част на града, близо до парка, почти в подножието на внушителния Бени Хосмар, с големи къщи, потънали в зеленина. Отвъд тях имаше овощни градини и насаждения със захарна тръстика.
— Тогава ще е невъзможно да доставя роклята у вас.
Погледна ме въпросително.
— Ще трябва да се облечете тук — поясних аз. — Елате към седем и половина, гримирана, сресана, готова за излизане, с обувките и бижутата, които ще носите. Съветвам ви да не са много, нито прекалено пищни: роклята не се нуждае от тях, ще бъде много по-елегантна със семпли аксесоари, нали ме разбирате?
Разбра прекрасно. Разбра, благодари ми с облекчение и отново си тръгна. Половин час по-късно с помощта на Жамила пристъпих към най-рискованата задача в кратката ми кариера на независима модистка. Все пак знаех какво върша, защото в ателието на доня Мануела бях помагала в друг такъв случай. Направихме го за една клиентка с невероятен стил и доста променливи финанси, която се казваше Елена Бареа. В периодите на благоденствие шиехме за нея разкошни тоалети от най-благородни материи. За разлика обаче от други дами от нейното обкръжение и с нейното положение, които в моменти на финансов спад измисляха пътувания, ангажименти или болести, за да оправдаят невъзможността да направят нови поръчки, тя никога не се криеше. Когато бизнесът на мъжа и преживяваше трудни времена, Елена Бареа не преставаше да посещава ателието ни. Идваше, смееше се открито на непостоянството на богатството си и заедно със собственичката преправяше находчиво стари тоалети, за да ги представи за нови, като променяше кройки, добавяше украси и преработваше най-неподозирани части. Или с голямо умение избираше евтини платове и модели, които изискваха по-проста изработка — така успяваше да намали до крайност сумата на фактурите, без това да ощети прекалено елегантността й. „Гладът изостря изобретателността“, заключаваше тя винаги със смях. Нито майка ми, нито доня Мануела, нито аз повярвахме на очите си, когато един ден дойде с най-чудноватата си поръчка.
— Искам копие на това — каза тя, като извади от една малка кутия нещо, което приличаше на увит като тръба кървавочервен плат. — Това, госпожи, е „Делфос“ — уникална рокля. Творение е на художника Фортуни. Правят се във Венеция и се продават само в някои елитни магазини в големите европейски градове. Вижте какъв прекрасен цвят, вижте плисетата. Създателят й пази в абсолютна тайна техниката на изработването й. Приляга като ръкавица. И аз, скъпа доня Мануела, искам такава рокля. Имитация, разбира се.
Хвана с пръсти единия край на плата и като по чудо пред нас се появи разкошна ослепителна рокля от червен копринен атлаз, дълга до земята, падаща безупречно и завършваща с кръгла отворена форма — пълна окръжност, както наричахме този вид завършек. Беше нещо като туника, цялата в хиляди ситни вертикални плисета. Класическа, семпла, прекрасна. Бяха минали близо пет години от онзи ден, но си спомнях съвсем ясно целия процес на изработка на роклята, защото участвах активно във всичките му етапи. От Елена Бареа до Розалинда Фокс техниката бе една и съща; единственият проблем беше, че разполагахме с малко време и трябваше да действаме страшно бързо. С помощта на Жамила сложих на огъня тенджери с вода, която по-късно, щом възвря, изляхме във ваната. Потопих плата в нея, като си опарих ръцете, и го оставих да кисне. Банята се изпълни с пара, докато наблюдавахме нервно експеримента; по челата ни изби пот и образите ни изчезнаха в замъгленото огледало. След известно време реших, че вече мога да извадя плата, който беше потъмнял до неузнаваемост. Източихме водата, всяка от нас хвана по един край, усукахме плата здраво, като го извивахме в различни посоки, както толкова пъти бяхме усуквали чаршафите в пансиона на „Ла Лунета“, за да изстискаме и последната капка вода, прели да ги прострем на слънце. Но сега нямаше да разгънем плата в целия му размер, а щяхме да направим обратното — целта беше да го запазим максимално смачкан по време на сушенето, така че когато влагата се изпари, да се запазят възможно най-много гънки по това безформено нещо, в което се бе превърнала коприната. Поставихме плата в едно корито и го отнесохме на терасата на покрива. Отново го заизвивахме в противоположни посоки, докато заприлича на дебело въже и се нави около себе си като голяма пружина; после постлахме хавлиена кърпа на земята и поставихме върху нея подобната на змия бъдеща рокля, която няколко часа по-късно моята английска клиентка щеше да носи на първата си публична поява под ръка с мистериозния мъж на живота си.