Оставихме плата да се суши на слънце, а ние слязохме в апартамента, напълнихме с въглища печката и я разпалихме максимално, докато постигнахме температурата на котелно помещение. Когато стана горещо като в пещ и пресметнахме, че следобедното слънце започва да отслабва, върнахме се на терасата и взехме усукания плат. Проснахме нова хавлиена кърпа върху чугунената плоча на печката и на нея поставихме смачканата и увита на кълбо материя. На всеки десет минути, като внимавах да не я разгъна, аз я обръщах, за да се изсуши равномерно. Докато наглеждах печката, от останалото неизползвано парче плат уших колан — троен пласт подплата, покрит с широка лента от изгладена коприна. В пет часа следобед вдигнах усукания плат от печката и го отнесох в ателието. Приличаше на гореща кървавица — никой не би могъл да си представи това, в което след около час смятах да го превърна.
Проснах го върху масата за разкрояване и постепенно, с изключително внимание разгънах тръбообразното безформено нещо. И като в някакво вълшебство, пред неспокойния ми поглед и за изумление на Жамила, коприната се появи — плисирана и блестяща, прекрасна. Не бяхме успели да получим трайни гънки като тези на оригиналния модел на Фортуни, защото не разполагахме със средства, нито с технически познания за това, но постигнахме подобен ефект, който щеше да трае поне една вечер — една специална вечер за жена, която трябваше да направи прекрасно впечатление. Разгърнах целия плат и го оставих да изстине. После го срязах на четири парчета, от които изработих тесен цилиндричен калъф, който щеше да легне по тялото като в гора кожа. Направих обикновено кръгло деколте и обших отворите за ръцете. Нямаше време за довършителни украси, така че след малко повече от час „Делфос“ беше готова — домашна и набързо сътворена версия на един революционен модел в света на висшата мода; една имитация с потенциал да впечатли всеки, отправил поглед към жената, която щеше да го облече само след трийсетина минути.
Тъкмо пробвах как ще стои коланът, когато звънецът иззвъня. Едва тогава си дадох сметка за окаяния си вид. Бях се изпотила от врящата вода и гримът и прическата ми се бяха развалили; от горещината, от усилията при усукването на плата, от изкачванията и слизанията от терасата и неспирната работа през целия следобед имах чувството, че цялата кавалерия на редовната войска е минала на галоп през мен. Изтичах в стаята си, докато Жамила отиваше да отвори. Преоблякох се набързо, сресах се, натъкмих се. Резултатът от работата беше задоволителен и аз трябваше да съм на висота.
Излязох да приема Розалинда, като предполагах, че е в салона, но когато минах покрай отворената врата на ателието, видях я да стои пред манекена, на който беше роклята й. Стоеше с гръб към мен и не можах да видя лицето й. Попитах я само:
— Харесва ли ви?
Обърна се веднага, но не ми отговори. Бързо дойде до мен, хвана ръката ми и силно я стисна.
— Благодаря, благодаря, много благодаря.
Косата й беше събрана в нисък кок, като естествените й къдри бяха леко подсилени. Имаше дискретен грим на очите и бузите; червилото на устните й обаче беше много по-ярко. Тънките високи токчета я издигаха с почти една педя над нормалния й ръст. Чифт обеци от бяло злато и брилянти — дълги, прелестни — бяха единствените й украшения. Ухаеше на възхитителен парфюм. Съблече дрехите, с които бе дошла, и й помогнах да облече роклята. Неравните плисета на туниката обгърнаха тялото й, хармонични и чувствени, като подчертаваха прелестния силует, деликатността на крайниците, извайваха и открояваха извивките и формите й с елегантност и изящество. Поставих широката лента на талията й и я завързах на гърба. Огледахме резултата в огледалото, без да разменим дума.
— Не мърдайте — казах аз.
Излязох в коридора, извиках Жамила и я накарах да влезе. Когато тя видя Розалинда облечена, закри с ръка устата си, за да не извика от удивление и възхита.
— Завъртете се, за да ви види добре. Тя свърши голяма част от работата. Без нея никога нямаше да успея.