20.
Пролетта постепенно премина в меко лято със светли нощи. Продължавах да деля с Канделария печалбите от ателието. Пачката лири стерлинги в дъното на чекмеджето нарасна и почти достигна сумата на неизплатената сметка; до края на срока, в който трябваше да изплатя дълга си, оставаше малко и аз изпитвах облекчение мисълта, че ще мога да го погася и че най-после ще откупя свободата си. Както обикновено, следях военните новини по радиото и от вестниците. Генерал Мола загина, започна битката при Брунете, Феликс продължаваше нощните си похождения, а Жамила беше все така до мен, говореше все по-добре мелодичния си и странен испански и вече ми помагаше в някои малки задачи — тропоска, копче, ширит. Почти нищо не нарушаваше монотонността на дните в ателието. Чуваха се само шумовете от домакинската работа и откъслечни разговори, долитащи от отворените прозорци към вътрешния двор, както и непрестанното трополене на децата от горните етажи, вече във ваканция, които излизаха да играят на улицата. Нито един от тези шумове не ме дразнеше, напротив, с тях се чувствах по-малко самотна.
Един следобед в средата на юли обаче шумовете и гласовете се засилиха, а топуркането стана по-бързо.
— Пристигнаха, пристигнаха! — После долетяха още гласове, викове и захлопвания на врати, имена, изречени сред звучни ридания: — Конча, Конча! Кармела, сестричке! Най-после, Есперанса, най-после!
Чух как местят мебели, как слизат и се качват бързешком десетки пъти по стълбите. Чух смехове, чух плачове и заповеди: „Напълни ваната, извади още кърпи, донеси чаршафите, дюшеците; малката, малката, нахранете малката“. И още плачове, и още развълнувани викове, още смях. И миризма на готвено, и шум от съдове по никое време в кухнята. И отново: „Кармела! Господи, Конча. Конча!“. Шетнята утихна късно през нощта. Едва тогава Феликс дойде при мен и най-после успях да го разпитам.
— Какво става у семейство Ерера, защо всички са толкова развълнувани?
— Не знаеш ли? Пристигнаха сестрите на Хосефина. Успели са да ги изведат от червената зона.
На следващата сутрин отново чух гласовете и шетнята, макар и вече поуталожени. Въпреки това, през целия ден кипеше трескава дейност: влизания и излизания, звънецът, телефонът, пак смехове, пак плачове, отново смях. Следобед на вратата ми се позвъни. Помислих, че е някой от тях, че може би се нуждаят от нещо, че искат да ме помолят за услуга, да им дам назаем нещо: половин дузина яйца, завивка, чаша олио. Но грешах. Изобщо не очаквах човека, който стоеше пред вратата.
— Госпожа Канделария каза да дойдете веднага щом можете на „Ла Лунета“. Учителят, дон Анселмо, почина.
Вестоносецът бе Пакито, дебелият син на дебелата майка, запотен от бързане.
— Ти тръгвай и кажи, че веднага идвам.
Съобщих новината на Жамила и тя жално заплака. Аз не пророних нито сълза, но изпитвах дълбока мъка. От всички членове на това малобройно средиземноморско племе, с което съжителствах в пансиона, той ми беше най-близък, с него поддържах сърдечна връзка. Облякох най-тъмния костюм, с който разполагах все още не бях отделила място в гардероба си за траурни дрехи. С Жамила преминахме бързо по улиците, стигнахме до портата и се заизкачвахме по стълбите. Не успяхме да стигнем до вратата, защото група скупчени мъже ни препречваше пътя. Пробихме си с лакти път между тези приятели и познати на учителя, които почтително чакаха реда си, за да се сбогуват с него.
Вратата на пансиона беше отворена. Още преди да прекрача прага, усетих миризма на запалена свещ и дочух женски гласове, които шепнеха молитви. Канделария ни посрещна веднага щом влязохме. Беше пристегната в черен костюм, който явно й бе отеснял, а върху величествения й бюст се полюшваше медальон с образа на Богородица. Върху масата в средата на трапезарията имаше отворен ковчег, в който бе положено изстиналото тяло на дон Анселмо. Студени тръпки полазиха по гърба ми, когато го видях и усетих как Жамила забива нокти в ръката ми. Целунах Канделария и сълзите й измокриха обилно ухото ми.