— Хайде, да вървим да почетем паметта на горкия дон Анселмо. Защото стане ли ми мъчно, така огладнявам…
Отидохме до „Ел Буен Густо“, избрахме си сладкиши и седнахме да ги изядем на една пейка на площада пред църквата между палми и цветни лехи. И най-после й зададох въпроса, който беше на върха на езика ми още от началото на сутринта:
— Успяхте ли да научите нещо за това, което попитах?
Тя отвърна с пълна уста:
— Работата е сложна. И струва много пари.
— Разкажете ми.
— Има човек, който прави постъпки от Тетуан. Не можах да изуча всички подробности, но изглежда, в Испания нещата се уреждат чрез Международния червен кръст. Издирват хората в червената зона и по някакъв начин успяват да ги изведат до някое пристаните в източната част на страната. Не ме питай как, защото нямам никаква представа. Предрешени, в камиони, пеш, един бог знае. Въпросът е, че там ги качват на кораби. Тези, които искат да влязат в зоната на националистите, ги откарват във Франция и ги прехвърли през границата в Баския. А тези, които искат да дойдат в Мароко, ги отвеждат до Гибралтар, макар че това е много трудно и се налага първо да ги превозят до други средиземноморски пристанища.
Следващата спирка обикновено е Танжер и накрая стигат до Тетуан.
Усетих как пулсът ми се ускорява.
— А знаете ли към кого бих могла да се обърна?
Усмихна се тъжно и ме плесна приятелски по бедрото, като изцапа полата ми с глазура.
— Преди да говориш с когото и да било, трябва да се снабдиш с доста хубавичка сума. И то в лири стерлинги. Споменах ли ти, че парите на англичаните са най-добри?
— Не съм пипнала парите, които спечелих през тези месеци — поясних аз, като пренебрегнах въпроса й.
— Но трябва да платиш дълга си на „Континентал“.
— Може да ми стигне и за двете неща.
— Съмнявам се, скъпа. Ще ти струва двеста и петдесет лири.
Внезапно гърлото ми пресъхна и точеното тесто се заклещи в него като нишестено лепило. Разкашлях се, Контрабандистката ме потупа по гърба. Когато най-после успях да преглътна, издухах носа си и попитах:
— Бихте ли ми дали назаем, Канделария?
— Нямам пукната пара, скъпа.
— А парите от ателието, които ви давах?
— Вече са похарчени.
— За какво?
Тя въздъхна шумно.
— За да платя това погребение, за лекарствата в последно време и за куп неплатени сметки, които дон Анселмо беше оставил на различни места. Добре че доктор Мате му беше приятел и няма да ми вземе пари за визитациите.
Погледнах я недоверчиво.
— Но той би трябвало да има спестени пари от пенсията си — предположих аз.
— Нямаше нищо.
— Това е невъзможно. От месеци почти не излизаше, нямаше разходи…
Усмихна се със смесица от състрадание, тъга и насмешка.
— Не знам как го е направил проклетият старик, но е успял да изпрати всичките си спестявания в помощ на републиканците.
Въпреки че общата сума, необходима да доведа майка си в Мароко и едновременно с това да изплатя дълга си, беше далеч над възможностите ми, тази мисъл не напускаше ума ми. Същата нощ почти не спах, заета да премислям въпроса отново и отново. Представих си най-безумните варианти и преброих за кой ли път спестените пари, но въпреки усилията си, не успях да ги умножа. И тогава, почти призори, ми хрумна друго решение.
21.
Разговорите, смеховете и ритмичното потракване на пишещата машина секнаха веднага щом четирите чифта очи се насочиха към мен. Помещението беше изпълнено с дим, мирис на тютюн и възкиселата воня на пренаселено човешко местообитание. В тишината се чуваше единствено шумът от бръмченето на мухите и вялото помахване на дървените перки на вентилатора над главите ни. И след няколко секунди — одобрителното подсвирване на някой, който минаваше по коридора. Някой, който ме бе видял да стоя изправена в най-хубавия си костюм сред четири бюра, зад които четири потни тела със запретнати ръкави на ризите се опитваха да работят.
— Идвам при комисар Васкес — обявих аз.
— Няма го — каза най-дебелият.
— Но скоро ще дойде — каза най-младият.