— Е, скъпа, как вървят твоите неща в Тетуан? Много се изненадахме, когато научихме за неочакваното ти заминаване. Всичко стана толкова бързо, толкова невероятно бързо…
И се изсмя цинично, преди Розалинда да отговори.
— О, животът ми в Тетуан е чудесен. Имам приказка къща, фантастични приятели, като my dear Сира, която има най-хубавото ателие за висша мода в цяла Северна Африка.
Изгледаха ме любопитно и аз им отвърнах с тръсване на косата и лицемерна усмивка, достойна за Юда.
— Можем да дойдем някой ден да ви посетим. Обожаваме модата, а и модистките в Танжер вече са ни поомръзнали, нали, Милдред?
По-младата кимна енергично и се върна към главната причина за разговора.
— С удоволствие бихме дошли да те видим в Тетуан, скъпа Розалинда, но преминаването на границата стана толкова трудно от началото на войната в Испания…
— Макар че с твоите връзки ти би могла да ни издействаш пропуски; така ще посетим и двете ви. И може би ще ни се удаде възможност да се запознаем с някого от новите ти приятели…
Блондинките се редуваха ритмично в настъплението към главната си цел; барманът Дийн продължаваше да стои невъзмутимо зад тезгяха, нащрек да не изпусне нито секунда от разиграващата се сцена. Розалинда все така се усмихваше. Продължаваха да говорят, като се прекъсваха една друга:
— Би било страхотно. Всички в Танжер, скъпа, умират да се запознаят с новите ти приятели.
— Е, защо да не си го признаем, нали сме си близки? Всъщност умираме да се запознаем с един от твоите приятели. Казаха ни, че е много, много специален човек.
— Може би ще ни поканиш на някой от приемите, които дава, така ще му представиш старите си приятели от Танжер. Ще ни бъде много приятно да присъстваме, нали, Оливия?
— Би било чудесно. Толкова ни е омръзнало да гледаме все едни и същи физиономии, че е радост бихме пообщували с представителите на новия испански режим.
— Да, би било фантастично. Освен това компанията на мъжа ми разполага с нови продукти, които може да представляват интерес за армията на националистите. С малко помощ от твоя страна вероятно ще успее да ги пласира в Испанско Мароко.
— А моят Арнолд вече е доста отегчен от поста си в Банк ъф Бритиш Уест Африка. Може би в Тетуан, сред твоя кръг, ще намери нещо, което да му подобава…
Усмивката на Розалинда постепенно се стопи и тя дори не си направи труда да я надене отново. Когато сметна, че е чула достатъчно глупости, тя просто реши да пренебрегне блондинките и се обърна последователно към мен и към бармана:
— Сира, скъпа, ще отидем ли да обядваме в „Рома Парк“? Дийн, please, бъди така любезен да запишеш аперитивите ни на моята сметка.
Той поклати отрицателно глава.
— Заведението черпи.
— И нас ли? — попита веднага Оливия. Или може би беше Милдред.
Розалинда изпревари бармана и отговори вместо него:
— Вас не.
— Защо? — попита Милдред изненадано. Или може би беше Оливия.
— Защото сте bitches. Как се казва на испански, скъпа Сира?
— Две кучки — казах аз без никакво колебание.
— That’s it. Две кучки.
Напуснахме бар „Ел Минзах“, усещайки многобройните погледи втренчени в нас: дори за космополитното и толерантно общество в Танжер публичната любовна връзка на една омъжена млада жена с възрастен и могъщ офицер от бунтовническата армия беше пикантно мезе, което разнообразяваше часа за аперитив.
24.
— Предполагам, че връзката ми с Хуан Луис е изненадала много хора, но за мен тя сякаш е била предопределена от съдбата.
Сред тези, на които двойката изглеждаше твърде необичайна, бях и аз, разбира се. Беше ми извънредно трудно да си представя, че жената, която стоеше срещу мен, с нейната очарователна жизненост, със светските й маниери и безкрайно лекомислие, има любовна връзка със суров висш военен, който освен това беше двойно по-стар от нея. Хапвахме риба и пиехме бяло вино на терасата, а полъхващият откъм морето вятър къдреше тентите на сини и бели ивици над главите ни и носеше мирис на сол и тъжни спомени, които аз се мъчех да прогоня, съсредоточавайки се в разговора с Розалинда. Тя сякаш имаше огромно желание да говори за връзката си с висшия комисар, да сподели с някого собствената си пълна версия на събитията, далеч от изопачените слухове, които знаеше, че се носят от уста на уста в Танжер и Тетуан. Защо обаче с мен, с човек, когото почти не познаваше? Въпреки прикритието ми на модна шивачка, имахме напълно различен произход и минало. Както и настояще. Тя произхождаше от един охолен и безгрижен космополитен свят; аз бях обикновена работеща жена, дъщеря на скромна самотна майка, и бях израснала в работнически квартал в Мадрид. Тя изживяваше страстен роман с изтъкнат висш военен от армията, един от виновниците за войната, която опустошаваше родината ми; в същото това време аз работех денонощно, за да оцелея. Въпреки всичко обаче тя беше решила да ми се довери. Може би мислеше, че така ще ми се отплати за услугата, която й направих с роклята „Делфос“. Може би смяташе, че понеже съм независима и млада като нея, ще я разбера по-добре. А може би се чувстваше самотна и имаше потребност да излее душата си пред някого. И в този летен ден, в този град на африканския бряг, аз се бях оказала подръка.