„Господи! — помисли си Аги, като се опита да преглътне сълзите си. — Избра точно него.“
Прегърнала мечето, Елизабет вдигна очи към нея.
— Аз ще изчезна — меко каза тя. — Доктор Конрад каза ли ти?
— Не — едва успя да отговори Аги. — Не, разбира се.
— Вярно е — тъжно каза Елизабет. — Знам, че е вярно — добави тя, като залюля Белоснежко в ръцете си. — Ще бъде като че ли съм тук с всички тези приятели. И приятелите ще говорят тук и аз ще трябва да ги слушам. Ще ги слушам, а после бавно, бавно, просто ще изчезна — обясни тя, като повдигна ясните си очи към Аги. — Виждала съм такива, нали разбираш. Онези, които са изчезнали. В болниците. Те седят там и само гледат. Гледат стените. — Тя потрепери. — Можеш да ги погледнеш в очите. Все едно си на погребение: стаята е пълна с приятели, но самия човек вече го няма. Само приятелите са там, говорят и живеят вътре. Но човекът е просто… изчезнал. — Тя се усмихна и прегърна мечето. — По-лошо е от погребение. Мисля, че е по-лошо от смъртта.
— Не говори такива неща — каза Аги и пристъпи към нея.
Елизабет притисна мечето силно и потърка буза в него. Очите й се насълзиха и тя въздъхна:
— Толкова хубава стая. Искам да си имам същата.
— О, по дяволите! — въздъхна Аги.
Нейните очи също се насълзиха. Тя пристъпи напред и погали момичето по бузата.
Тогава доведоха арестувания.
Двете жени го чуха в момента, когато влезе в апартамента. Той крещеше диво.
— Майната ви! Майната ви! Това шибано нещо е незаконно! Абсолютно шибано незаконно! Задници такива! Да не мислите, че не е незаконно? Да не мислите, че ще се отървете безнаказано? Очаква ви шибана изненада! Шибаняци! Задници! Не ми прочетохте правата. Дебелите ви сини задници ще си имат сериозни неприятности. Хей! Разкарай си шибаните ръце от мен! Това е шибана полицейска бруталност. Разкарай се от мен.
— О, Господи! — прошепна Аги.
Тя изскочи от детската стая и се втурна във всекидневната, в тълпата от мъже в униформи и вратовръзки. Те се отдръпнаха и й направиха път. Тогава Аги видя арестувания.
Беше мъжът, който се бе представил за детектив Д’Анунцио. Двама полицаи го държаха за лактите. Ръцете му бяха закопчани с белезници зад гърба. Кестенявата му коса падаше върху очите му, докато се бореше с полицаите. Очите му блестяха и белите му зъби също. Смееше се лудо.
— Момчета, прецакани сте! Толкова сте прецакани, че дори няма да разберете значението на думата „прецакани“. Ще сложат снимките ви до думата в речника, тъпаци. Задници. Никой дори не ми прочете правата, никой не ми каза нищо, само…
Внезапно, преди Аги да осъзнае какво става, тя се нахвърли върху него. Дърпаше го за сакото и го скубеше, по бузите й течаха горещи сълзи, които изгаряха кожата й. Гласът й беше дрезгав вой. Тя едва го позна. Не осъзнаваше, че крещи в лицето на стреснатия мъж.
— Къде е тя? Моля ви, моля ви! Кажете ми къде е бебето ми! О, Господи, трябва да ми кажете къде е Джеси. Кълна се, ще направя всичко…
Аги усети как някой отдръпва ръцете й от врата на мъжа и чу плътните гласове на полицаите.
— Госпожо Конрад!
После почувства как се мъчат да я откъснат от престъпника. Но тя не го пускаше и продължаваше да вика:
— Моля ви! Моля ви, кажете ми, за бога! Кажете ми, че тя е жива! Само ми кажете, че е жива!
После полицаите я дръпнаха назад и я отделиха от него. Той не й бе казал нито дума. Аги се забори с ръцете, които я държаха.
— Моля ви — изпищя тя. — Накарайте го да ми каже. Моля ви, накарайте го да говори…
Някой нареди да заведат арестанта в спалнята. Аги чуваше собствените си хлипове. Звучаха отдалеч и ужасни, сякаш ги издаваше някой друг. Задържана от силните ръце на полицаите, тя видя как водят престъпника по коридора. Той пак се смееше и косата му падаше над очите. После извика:
— Съжалявам, Цицо. Съжалявам, сладурче, твоите приятели оплескаха работата. Заловиха погрешния човек. Не знам нищо за разни отвлечени бебета. Искам си само адвоката. Защо не посъветваш приятелите си да звъннат на господин Макилвейн, адвоката ми?
Аги се отпусна в ръцете на полицаите.
— Моля ви — изхлипа тя безпомощно.
Арестантът изчезна в спалнята, а полицаите внимателно я пуснаха. Тя падна на колене, наведе глава и косата й се спусна над очите й.
— Моля ви. Накарайте го да каже — заплака тя. — Накарайте го да каже къде е бебето ми. Моля ви!
След секунда я прегърнаха топли ръце и загалиха косата й. Аги чу в ухото си нежно мърморене.
— Всичко е наред. Наистина. Всичко ще се оправи.
Разплакана, Аги облегна глава на гърдите на Елизабет.
— Всичко ще се оправи — повтори момичето. — Вече всички го виждат. Не разбираш ли? Те всички го виждат. Всичко ще се оправи.