— Мамка му! — прошепна Конрад.
Налагаше се да забрави за дръжката. Трябваше да стане. Веднага.
Кракът му гореше от болка, но той упорито се помъчи да се вдигне на ръце и колене.
„О, Господи, никога вече няма да влизам през прозорци!“
Конрад изстена и се надигна.
— Татко!
Стреснат от дрезгавия вик на дъщеря си, той вдигна глава. Гигантът пристъпваше към него.
Конрад се опита да запази равновесие. В този момент чудовището го сграбчи за врата.
Конрад не бе видял трупа на Били Прайс и начина, по който вратът му бе смазан като от преса. Ако го беше видял, вероятно нямаше да е толкова изненадан от нечовешката сила, която започна да го души. Заля го черна вълна. Усети как крайниците му омекват, а вътрешностите му се отпускат.
— Татко! Татко! Татко! Татко! Татко!
Истеричните викове на Джесика пронизаха мозъка му като кинжал. Но само за миг. После сякаш се стопиха в зловещата тишина около него. Всичко потъваше в тази тишина и в мрака, който се бе спуснал заедно с нея. Всичко, освен странно дребното и тъпо лице на животното, което го душеше. Максуел го повдигна от земята и краката на Конрад заритаха във въздуха. Докторът си помисли, че около него няма нищо, освен тишина, мрак и зловещото лице със замечтана усмивка, ниско чело и блеснали очи…
Конрад вдигна една от омекналите си ръце и успя да забие два пръста в окото на чудовището.
— Ох! — извика Максуел.
Ръката му се отвори и Конрад падна на пода. Искаше да стане, но не можеше. Тишината и мракът все още го владееха. Внезапно силен вик достигна до съзнанието му.
— Татко! Татко! Татко! Не! Не! Не!
„Джеси? Бебчо? Бебчо?“
През червените облаци пред очите си видя дъщеря си завързана на матрака. После тя изчезна.
Погледът му бе блокиран от огромния мъж, от чудовището, което отново застана над него.
Максуел притискаше окото си с ръка и се мръщеше.
— Заболя ме — каза той и удари Конрад.
Юмрукът му, тежък като ковашки чук, се стовари в лицето на Конрад и той отлетя назад с размахани ръце.
— Татко! Татко! Татко! Не! Не! Не бий татко ми!
Конрад чу как писъкът на дъщеря му се превръща в див вой, после се удари в стената. Въздухът му излезе със свистене от дробовете. Стори му се, че главата му ще се пръсне.
— Татко! Помогнете на татко! Моля ви! Моля ви!
Последва диво животинско ръмжене. Замаяният от удара Конрад вдигна очи и видя как Максуел се втурва през стаята към него. Огромното чудовище се движеше с изненадваща скорост.
— Шибаняк! — изкрещя Максуел и заудря доктора с юмруци.
Първият удар в корема събори Конрад, но още преди да падне на пода, получи втори в лицето си. Усети как челюстта му изхрущява и носът му се сплесква. Плисна го кръв. Юмруците барабаняха по него безпощадно и той се отпусна безсилно на пода.
— Аааа!
Петгодишното момиченце пищеше отчаяно. Конрад обаче губеше съзнание. Неясно, сякаш през мъгла, видя масивната фигура на чудовището, което се отдалечаваше от него.
Джесика продължаваше да пищи.
— Бебчо — едва промълви Конрад.
— Млъкни, мамка ти! — изрева Максуел и се наведе над детето.
Стълби
Д’Анунцио сграбчи Макилвейн за реверите и го вдигна. После доближи лицето си до неговото.
— На остров Райкър има стаи, които не е виждал никой адвокат — изръмжа детективът. — Но аз съм ги виждал. И ще те пъхна в една от тях, ако ме излъжеш.
— Улица „Хаузис“ номер 222 — бързо повтори Макилвейн. — Кълна се. На втория етаж. Той ще я убие. Луд е. Ще я убие.
— О, Господи! — изплака Аги Конрад.
Д’Анунцио погледна специален агент Калвин и каза:
— Да вървим.
Дебелият детектив се втурна с крясъци във всекидневната.
— Имаме нужда от подкрепления за улица „Хаузис“ 222 в Трайбека. Кажете им да действат предпазливо. Имаме заложничка на втория етаж, а престъпникът е въоръжен и много опасен.
Д’Анунцио забеляза млад униформен полицай, който отиваше към спалнята, и му нареди:
— Вземете и престъпника, за да мога да му пръсна черепа, ако ме е излъгал.
— Добре — кимна полицаят.