Да! Точно така!
Д’Анунцио се чувстваше добре. Като влак. Като валяк. Отиваше да пипне другия престъпник. Усещаше, че Аги Конрад е зад него. Тя непрестанно вървеше по петите му като загубено кученце.
Той се обърна и, разбира се, я видя. Тичаше след него, а циците й подскачаха под фланелата. Беше прекрасна.
— Можете да дойдете с мен — каза й той мило.
Аги кимна и тръгна след него.
Д’Анунцио забърза по коридора, като пухтеше при всяка стъпка. Зад него следваше малка група. Аги Конрад, Елизабет Бъроуз, специален агент Конрад. Накрая беше полицаят, който влачеше Макилвейн.
Детективът се движеше гордо. Дишаше тежко, сякаш теглеше останалите с въже.
Стигнаха до асансьорите. И двете врати бяха затворени. Д’Анунцио спря и изруга. Тъкмо се канеше да натисне копчето, когато усети очите на госпожа Конрад върху себе си.
— Добре — излая той задъхано, — ще слезем по стълбите.
И поведе парада.
Дръжката от метла
— Таткотаткотаткотаткоаааааа…
Страшният безумен писък проникна през тъмнината до Конрад.
— Бебчо?
Воят продължи безкрайно и задъхано. Конрад не можеше да разбере дали идва някъде от външния свят, или от самия него. Той се надигна от пода.
— Бебчо?
Видя огромното чудовище, което коленичеше до дъщеря му. Видя Джесика…
— О, не, бебето ми…
Джесика се бе свила до стената. Лицето й бе аленочервено. Отворила широко уста, тя виеше ужасено.
Конрад примигна и прогони червените облаци и тъмнината. И в този миг видя дръжката от метла.
Лежеше на пода сред блестящата купчина стъкла. Не беше далеч от него. Можеше да стигне до нея.
— Млъкни! Млъкни, да те вземат дяволите! — изрева Максуел.
Конрад се повлече по пода.
Надигна се на ръце и се опита да коленичи. Изгаряща болка прониза десния му крак и пропълзя нагоре чак до топките му. Болката го разбуди и той облиза кръвта по счупената си челюст. Стори му се, че цялата му глава е оголен, наранен нерв. От отворената му уста се стичаше кръв, както и от раните от стъклата по корема му. Той запълзя напред и протегна ръка.
Докосна дръжката от метлата и стисна грапавото дърво.
Трябваше да стане. Трябваше…
— Ела тук! — вбесено изкрещя Максуел.
Чудовището се протегна към крака на Джесика и я стисна за глезена. Задърпа я към себе си.
— Моооооляяяяяя — изви тя.
Конрад се надигна. Запрепъва се към Максуел, стиснал дръжката в ръка.
Максуел долови движението му с крайчеца на окото си. Пусна Джесика и се обърна. После се надигна.
Господи, сякаш някакъв демон изскачаше от ада.
Преди Конрад да го достигне, цялата масивна тежест на животното се стовари върху него. Дръжката излетя от ръката му и изтропа на пода. Конрад бе отхвърлен назад със зловеща сила. Просна се на пода като мъртъв и Максуел се хвърли върху него. Заудря го с юмруци. Писъците на Джесика изгаряха мозъка му. Около него нямаше нищо друго, освен страшните писъци и юмруците на Максуел.
От силния удар в корема Конрад се преви и повърна. Друг юмрук смаза тестисите му. Той се сви настрани. Нов удар в лицето, после още един. Конрад остана проснат по гръб с разперени ръце.
Джесика виеше отчаяно.
Максуел изръмжа. Изправи се и заудря с юмруци по гърдите си. Устата му бе разкривена от ярост и от нея капеше бяла пяна. Очите му се въртяха диво. Ръмженето му заглуши писъците на Джесика.
— Шибаняк! — изрева той. — Гаден шибаняк!
Чудовището срита силно Конрад. Тялото на доктора се плъзна настрани, но той не усети удара. Не чу ръмженето. Лежеше по гръб безжизнено.
— Млъкни, кучко! — изкрещя Максуел и отново се втурна към детето.
— Не! Моля ви! Мамо! Мамо! Мамо!
Конрад лежеше по гръб неподвижно.
— Моляяяяяяяя…
Ресторант „Хо Сун“
Докато стигне до стария си понтиак, Д’Анунцио остана без дъх. Закашля се дълбоко и в гърлото му се надигна горчилка. Аги Конрад и Елизабет Бъроуз бяха зад него. Останалите — Калвин и полицаят, хванал Макилвейн, вече се бяха качили в колите си, готови да се отправят към местопрестъплението.
Д’Анунцио отключи шофьорската врата и настани огромното си тяло зад волана. Вкара ключа в стартера и запали двигателя. След това се протегна да отключи другата врата.